Хедър Греъм - Триумф

— О, да, дойдох от…

— Да?

— Няма да издам на врага къде се намира моят дом, сър. Достатъчно е да спомена, че живея наблизо, затова яздя в околността.

— Не, това не е вярно.

Тя настръхна, съзнавайки, че няма да успее да го убеди. Отново си припомни в колко сериозно и в същото време глупаво положение се бе озовала. Цялата се разтрепери. Той явно добре схващаше, че тя се чувства крайно неудобно, което още повече я вбеси, въпреки че здравият разум й подсказваше, че той най-спокойно може да я изнасили или убие, а за всичките тези злини тя трябваше да обвинява на първо място себе си, защото ако не беше постъпила толкова безразсъдно и лекомислено…

— Сър, вие очевидно сте офицер…

— При това от армията на янките, както сама споменахте.

— И като офицер от армията на федералистите, аз настоявам, сър, да се вдигнете от мен и да престанете да причинявате неудобство на една дама.

— Дама?

— Да! Трябва да ме пуснете. Веднага!

— Ами ако не съм офицер от армията на янките?

— Какво?

— Може да съм дезертьор или да съм облякъл открадната униформа. Не е изключено да се укривам както от северняците, така и от южняците. Да съм някакъв отчаян тип, който преследва само скрити съкровища, който е решил да ограбва всеки, който му се изпречи на пътя, да задига злато и сребро, скъпоценности, дрехи, въобще всякакви стоки и… и най-вече — човешка плът.

Тя се смрази и го изгледа втренчено. Обхвана я ужас, усещаше се като впримчена в пипалата на октопод. Обливаха я ту ледени, ту горещи вълни. Но странно, успя да задържи погледа си върху лицето му, без да мигне. Тогава се насили да му заговори отново:

— Тогава ме убийте, и то по-скоро, за да можете да откраднете това, което сте си харесали. Говоря за кобилата ми, защото нямам други ценности.

— Нима вярвате, лейди Годайва, че някой ще ви убие, без да се възползва преди това от прелестите ви, така щедро изложени на показ?

Тя онемя от страх и се вгледа още по-напрегнато в лицето му. Не, нямаше вид на дезертьор.

— Тогава направете това, което сте си наумили, само че по-бързо, или по-бавно, ако така ви се харесва, само не ме измъчвайте повече! — извика тя. — Какво по-точно искате от мен?

— Искам да разбера какъв е планът ви, госпожице… хм… Годайва. Искам да кажа, че ми се стори, че искахте да отклоните вниманието ми от нещо. Какво бе то?

— Въобще не разбирам за какво говорите! И ако наистина сте офицер…

— Нали ви споменах, че може би съм дезертьор.

— Не, вие не сте дезертьор, вие сте офицер от армията на янките и затова сте длъжен да спазвате офицерския кодекс на честта. Янките са известни с просташките си маниери, но все пак…

— Говорите за лоши маниери? Ако ви изнасиля и убия, вие, госпожо, бихте го определили само като лоши маниери?

— Вие не сте хладнокръвен убиец! — изкрещя Тия. Може би едва сега той чу вика й. Тя забеляза как се стегна челюстта му, а изражението на очите му се промени. — Ако бяхте истински джентълмен…

— О, скъпа лейди Годайва, толкова съжалявам — процеди той. Отпусна хватката си, стягаща нейните китки, а после напълно освободи ръцете й. Приклекна до нея, но без да я притиска повече към тревата, и скръсти ръце пред гърдите си. — Ако мислите, че ще ме засрамите, ще ви огорча, бъркате ме с някой друг. Освен това се опасявам, че нещо не е наред с тоалета ви. Доколкото си спомням, едно от основните правила за благоприличието, на което е обучена всяка лейди, е да се появява добре облечена пред непознати посетители, а освен това да бъде учтива и сдържана по време на светския разговор.

— Ще престанете ли да ме поучавате с този непоносимо саркастичен маниер? Това е жестоко от ваша страна и още повече ме притеснява…

— Стига! — сърдито я прекъсна той. Настроението му внезапно се промени. Той се надигна към нея със смръщено лице. — Да не сте си изгубили ума? С всеки изминат ден, докато трае войната, все повече дезертьори започват да скитосват по пътищата и горите, непрекъснато се увеличава броят на отчаяните мъже, чиито съдби са били съсипани от войната до такава степен, че те вече пет пари не дават за човешкия живот или за някакви други морални ценности! Затова ми кажете, без недомлъвки: коя сте и какво, по дяволите, търсите тук?

Тя недоволно стисна зъби, защото поне пред себе си бе длъжна да признае, че този път той имаше право. Беше толкова изплашена, както може би никога досега през целия си живот.

— Да! — призна тя. — Да! Аз се опитах да отвлека вниманието ви. Но не бива да се опасявате от някаква клопка. Не става дума за преместване на войски, нито за някакъв коварен шпионаж… а само за неколцина ранени мъже, които търсят утеха и изцеление!