Хедър Греъм - Триумф

— Госпожице Тия!

Гласът на Джейми я сепна. Тонът на младежа сега бе още по-отчаян.

Трябваше да се съвземе, да се отърве от вцепенението.

Кобилата й бе наблизо, но дрехите й бяха останали на отсрещния бряг на реката. Цялата бе мокра, но още не бе успяла да измие косата си, която сега бе разпусната и покриваше гърба и раменете й като черен плащ.

Войникът щеше да стигне до нея след броени секунди.

— Спри там, където и да си. Събери групата и ги поведи по пътеката. И побързай! — извика Тия. Неочаквано дори за самата нея, гласът й прозвуча заповеднически.

— Да тръгваме ли? — учуди се Джейми.

— Да, тръгвайте! Колкото е възможно по-бързо. Аз ще ви настигна.

— Не можем да ви оставим тук сама! — ядосано отвърна Джейми.

Тия напрегна слух и чу стъпките, въпреки че младежът се движеше по покрита с борови иглички пътека.

— Не смей да се приближаваш повече, чуваш ли ме? Прибери ранените войници и тръгни с тях и останалите. Познавам всички пътеки в околността по-добре от всеки друг, така че не се страхувай. Ще ви настигна най-много след половин час. Аз сама ще проверя кой идва насам и ако е неприятел, ще го заблудя, за да не може да ви открие.

— Но, госпожице Тия…

— По дяволите, Джейми, това е заповед! Тръгвай по-скоро!

Разбира се, тя нямаше военен чин. Дори не бе записана в гражданското опълчение. Но въпреки това притежаваше достатъчен авторитет сред местните хора — през последните години се бе научила да се грижи за ранените бойци, да помага на тиловаците, да напада и да се отбранява. Когато военните действия наближиха района, Тия Маккензи вече имаше немалък опит. Не странеше от никакви задължения, дори и от най-тежката работа, макар че беше от изтъкната плантаторска фамилия и всички наоколо познаваха и почитаха родителите й. Уважаваха я и заради образоваността й. Доскоро тя мечтаеше да пътува в далечни страни, да види грандиозните египетски пирамиди, английските замъци, френските дворци. Но вместо това сега младата жена бе принудена да живее предимно сред мъжко обкръжение. Съдбата я срещна с какви ли не мъже — млади, по-възрастни, някои красиви и галантни, очарователни и образовани, други по-груби и простовати. Щом войната наближи нейния роден край, Тия се сблъска с воюващи и от единия, и от другия лагер. Беше се нагледала как ожесточено се избиват привържениците на северняците и на южняците. Винаги се стремеше да им помага да оцеляват, превързваше раните им, стараеше се да облекчава страданията им. След толкова хирургически операции, на които бе свидетел, вече познаваше анатомията на мъжкото тяло по-добре, отколкото някога можеше да допусне…

— Госпожице Тия, някой приближава насам, при това доста бързо. — Джейми стоеше съвсем близо до нея. Но нямаше време да се тревожи за благоприличието.

— Да, зная, Джейми. Ако обичаш… е, нищо, няма значение.

Надигна се нерешително. Джейми не бе виновен за неудобната ситуация, в която се бе озовала. Той беше все още много млад и неопитен, от онези незрели хлапаци, които трябваше да излъжат за възрастта си, за да ги приемат във войската. Тия не се съмняваше, че младежът още не бе навършил осемнадесет години. Не че тя бе кой знае колко по-голяма от него, но натрупаният опит я караше да се чувства доста по-зряла.

А сега, разбира се, той я зяпаше смаяно, със зейнала уста. Че как иначе? Нали бе гола-голеничка. Но не съвсем. Косата й бе толкова дълга и гъста, черна като абанос. Падаше като воал над раменете й и прикриваше по-голямата част от голия й гръб и — което бе много по-важно — от голите й гърди.

Така тя остана на пътеката, прикриваща голотата си само с косите си, вперила изпитателен поглед в дълбоко смутения Джейми.

— Първо си затвори устата, войнико. Сега сме на война, а на война всичко може да се случи. Както ти каза, някой приближава насам с бързи крачки. Не е изключено да се окаже враг. А освен това имаме ранени бойци. Така че тръгвай, без да се мотаеш повече наоколо. Длъжен си да отведеш ранените на безопасно място. Аз ще вървя след теб, но първо трябва да разбера дали идва насам неприятел. Ако се наложи, ще го отклоня, за да не попадне на следите ти.

Джейми внезапно възвърна самообладанието си.

— Не! Вие сте жена. Не можем да ви оставим тук сама. Ние трябва да се справим с врага…

— По дяволите, Джейми! — изруга Тия. — В момента няма никакво значение кой е мъж и кой жена. Вече доста отдавна участвам в тази война, за да се замислям за това. По-дълго от теб, доста по-дълго. А сега ме чуй! Нали не искаш някой от нашите ранени да пострада? Затова веднага трябва да тръгваш.