Хедър Греъм - Триумф

Втурна се надолу по стъпалата. По същите тези стъпала, водещи към залата на партера, където някога, в безвъзвратно отминалите щастливи дни младите южняшки дами и кавалери безгрижно се бяха смели, бяха флиртували и танцували.

Щом изскочи навън, Тия веднага повика коня си. Слава Богу, нейната благословена, чудесна кобила Блейз изскочи иззад близките дървета точно когато Тейлър се втурна по стълбата към верандата.

Тя се метна на седлото. Тейлър нямаше да стреля към нея. А никой друг не можеше да я стигне, защото никой нямаше кон като нейния. Освен, разбира се…

Освен самия Тейлър.

— Хайде, момичето ми, откарай ме у дома! — пришпори Тия кобилата и я смушка припряно.

Наведе се над седлото и изчезна в нощта. Дори насън можеше да намери просеката, водеща към дома й — цялата й младост бе преминала в езда точно по тези пътища.

Светлините на къщата скоро се стопиха зад гърба й. Пътят напред се осветяваше само от луната, която й се струваше като кървавочервено петно сред проблясващите звезди.

Струваше й се, че земята трепери. Напрегна слух. Сега наистина долови далечен тропот. Тръпки я побиха, щом осъзна, че не бе сама в нощната пустош — някакъв конник я настигаше, галопирайки в бесен ритъм. Това бе той! Тейлър я преследваше, а след него сигурно препускаха хората му.

— Моля те, Господи! — помоли се тя в нощния мрак. На всяка цена трябваше да се добере до дома си. Длъжна бе да провери как са майка й, баща й, Симарон. — Моля те, Господи…!

Тази нощ обаче Господ явно не бе на нейна страна. Тейлър беше опитен ездач. Жребецът му скоро настигна Блейз и той успя да хване поводите на кобилата. Тия се опита да избяга, но след напразните й усилия да се пребори с него и двамата се озоваха в тревата. Той улови насочения към лицето си женски юмрук, изви го надолу и я повали по гръб. Погледите им отново се кръстосаха като две яростни мълнии.

— Моля те, Тейлър, в името Божие, имай милост към мен…

Той се взря в лицето й с искрящи от ярост зеници и Тия внезапно си спомни, че точно на това място, на тази пътека, те се бяха срещнали за пръв път. Тогава започна тяхната любов.

— Моля те, моля те! — разгорещено повтори младата жена. — Отведи ме у дома! Трябва да бъда там. Ще ти се подчинявам във всичко! Ще бъда послушна! Ще престана да яздя, сама ще се предам в „Олд Капитъл“, сама ще си надяна примката на врата, кълна се, Тейлър, моля те, аз ще…

— Ще ме обичаш, ще ме почиташ, ще ми се покоряваш? — дрезгаво измърмори той.

Тя внезапно осъзна, че по ирония на съдбата тази нощ много напомня на онази, когато техните житейски пътища се пресякоха. Дали той не съжаляваше, че така им бе отредила съдбата?

Тейлър с един скок се изправи на крака, подаде й ръка и я вдигна от тревата.

— Ще яздиш с мен, на моя жребец! — грубо й нареди той. — И ще слушаш каквото ти казвам. За нищо на света не искам да се замесваш в схватки или сражения, ако някой ни нападне по пътя! Не се притеснявай за Блейз — тя ще ни следва, много добре знае пътя до имението.

— Да, ще слушам! — обеща тя.

В първия миг бе очарована, че той се погрижи за нея въпреки всичките страдания, които му бе причинила, но после се сети, че няма никакво време за размисли. Сега трябваше да препускат като обезумели, за да стигнат навреме до имението на баща й.

Като че ли отгатнал мислите й, Тейлър не щадеше жребеца. Тия едва се крепеше на седлото пред него, но въпреки стремглавото препускане не можеше да забрави, че не са сами в среднощната езда. Опита се да прецени приблизително колко бяха конниците, които ги следваха. Шестдесет, а може би осемдесет. Колко ли щяха да се окажат неприятелите, решени да атакуват Симарон? И дали Иън вече е стигнал у дома? Дали ще намерят помощ от някъде другаде?

Нощното небе оставаше призрачно осветено от зловещата луна. По всичко личеше, че вече наближават Симарон, като подхождаха откъм юг, малко под реката, където се очакваше да бъде организиран първият защитен рубеж. Голямата къща в плантацията внезапно се появи пред тях, осветена от червеникавата луна. На Тия й се стори, че къщата бе опръскана с кръв.

Напред! Нямаше никакво време за губене. В далечината войниците вече бяха изградили защитната линия покрай реката. Битката бе започнала. Някъде там ехтяха гърмежи, кънтяха викове, неясни фигури залягаха в окопите. На Тия й се счу гласът на баща й да дава кратки команди. После се взря по-напрегнато и долови силуетите на тичащи войници, забързани да изпълнят нарежданията му. Това бяха работниците от неговата плантация, както и други мъже в сини униформи и…