Хедър Греъм - Триумф

— Сър? — почтително козирува лейтенантът към Реймънд.

Реймънд погледна към Тия. Поклони й се. Тя не посмя да каже нищо. Само сведе очи. Отлично обучен боец, полковник Реймънд Уиър бързо прие промяната в ситуацията — нямаше друг изход, освен да се покори пред янките. Те му сложиха белезници и излязоха.

Тия остана скована и безмълвна. Не можеше да погледне Тейлър в очите. Отново й се дощя да закрещи, да се разплаче, да се хвърли в прегръдките му…

Ако бе решил да я убие още тук, кой би могъл да го обвини? Вече достатъчно пъти бе подлагала живота му на опасности, при това без той да възрази, а все пак бе неин враг.

Освен това той никога нямаше да повярва, че никога не бе искала да направи това, което бе сторила тази нощ, че връзките помежду им, макар и невидими, бяха силни и я държаха в своята паяжина много по-здраво, отколкото един лист хартия, който ги обявяваше за съпруг и съпруга.

Толкова често му се беше противопоставяла. А сега, когато искаше да сключат примирие, да го помоли да й прости, той само я пронизваше с безжалостния си поглед.

Но какво значение имаше сега? Беше се молила от все сърце Иън да си дойде — нейният роден брат, сражаващ се на страната на враговете — заедно с войските на янките, защото той можеше да се пребори и да спаси наследството си. Но Иън не дойде. Вместо него се появи Тейлър и той щеше да спаси баща й. Ще спаси и Симарон. За всичко това Тия бе готова да плати и най-скъпата цена…

По всичко изглеждаше, че именно това ще бъде цената.

Тези мисли й помогнаха да се окопити, макар че продължаваше да очаква той да я повали с един удар. Или да й причини болка. Тя усещаше как у него се надига такова желание.

Той най-после пристъпи към нея. Силните му ръце се вкопчиха в раменете й, пръстите му се впиха в плътта й. Погледите им се срещнаха. Ръката му помръдна спонтанно, сякаш се готвеше да стовари юмрука си върху нея с цялата сила на насъбраната си ярост.

Ала удар не последва. Той просто я оттласна от себе си. Тия затвори очи, цялата разтреперана, отчаяно търсеща най-уместните думи…

Чу като в мъгла как той се отдалечи от нея, как тръшна вратата и с тежки стъпки заслиза по стъпалата.

Не можа да си обясни какъв безумен демон я тласна да се тича след него. Настигна го насред стълбата и избърза пред него, за да го принуди да застане с лице към нея. Ала и сега не можеше да говори, само простена измъчено, запъвайки се от смущение:

— Тейлър, аз… аз… аз не бях на себе си от страх, защото узнах, че те се канят да убият баща ми.

— Отдръпни се от пътя ми, Тия — отвърна той.

— Дяволите да те вземат, Тейлър! Дойдох тук, бях длъжна да дойда, за да го спра. Не разбираш ли това, нищо ли не разбираш?

Той остана безмълвен до нея, вторачил поглед в мокрото й от сълзи лице, като че ли обгоряло от тази ужасна нощ. Тя мислено си повтори, че завинаги го е изгубила. При това точно когато бе започнала да разбира…

— Разбирам само, любов моя, че си искала да спиш с друг мъж, че си способна да ми изневериш. Е, какво пък, Уиър е сред най-добрите офицери на южняците, нали? Истински плантатор, който много добре си подхожда с красавицата от имението Симарон. С една дума, кандидат, когото можеш по-малко да обичаш за цял живот. Колко удобно и за двете.

— Не, аз…

— Не?

Ироничният му тон я накара да се почувства като най-презряна и долнопробна лъжкиня.

— Да, ти знаеш, че… някога ние бяхме приятели. Но аз… — Тя замлъкна, борейки се с напиращите сълзи. Но защо страдаше толкова? Нали той бе враг! Взираше се в очите му и усещаше кипящия му гняв, разбирайки какви усилия му струва да обуздава чувствата си. Но в същото време долавяше уханието му… спомняше си за допира на пръстите му по кожата си…

Освен това за свое безкрайно удивление, сега тя осъзнаваше, осъзнаваше го с кристална яснота, въпреки драматичните обстоятелства, колко много всъщност го обича. Обичаше го от известно време. Никакви мисли за всичко останало, за чест, достойнство и дълг не можеха да заглушат това усещане, защото изцяло бе погълната от любовта си към него и само към него.

— Моля те! — прошепна тя.

Той протегна ръка и докосна бузата й.

— Молиш ме? За какво ме молиш? Съжаляваш ли, страхуваш ли се? Или се опитваш да съблазниш и мен? Е, може би няма да се окажа чак толкова лесна плячка, защото знам каква е стръвта, защото познавам прелестите, които ще ми предложиш, защото вече съм залагал на тази игра и съм платил доста скъпо. Когато те видях тази нощ… досещаш ли се какво бе първото, което ми хрумна? Сигурно си мислиш, че съм искал да те удуша, да те смажа от бой. Е, да, признавам си, и това ми мина през ума. Когато се намесят гордостта и емоциите, мъжете винаги прибягват до насилие. Но си помислих за нещо повече. Да ти подрежа перата. Да подрежа абаносовочерните ти къдрици, да те оставя късо подстригана, без луксозен тоалет, сякаш си… гола, макар че това не е точната дума в случая. Какво ще стане, ако отрежа прекрасните ти коси? Ще можеш ли да съблазняваш мъжете, като се оправдаваш, че всичко е само за да спасиш семейството си или нацията? Най-добре ще е да те окова във вериги, докато не свърши войната. Да, точно така ще постъпя сега, а по-късно ще мисля какво да те правя.