Хедър Греъм - Създадена за любов

Отново се чу крясъкът на ужасните нощни птици и тя неволно стисна още по-силно врата на Червената лисица. Видя подигравателната усмивка върху устните му и ядосано му се сопна:

— Не познавам блатото, Червена лисицо. Но щом индианците са могли да го опознаят, би могъл и белият човек.

Той изви глава към нея, усмихна се и без да обръща внимание на забележката й, каза:

— Благодарение на Нощния ястреб все повече усъвършенствам английския си.

Погледите им се кръстосаха като шпаги. Най-после стигнаха до лодката. Кендъл разбра, че той отбива всяка от нейните прикрити заплахи със своя заплаха.

Той грубо я пусна в лодката, качи се и махна на индианците, които го чакаха, да тръгват. Започнаха да се придвижват бавно по плитката река, край чиито брегове растеше висока трева.

— Не сме далече — каза Червената лисица. Наистина не бяха далече, пътуването в лодката се стори на Кендъл съвсем кратко. Преди да успее пак да се разтревожи, забеляза светлина сред дърветата. Минаха завоя на реката и пред тях се разкри лагерът на семинолите.

Първото, върху което се спря погледът й, бяха странните постройки, които сякаш се сливаха с дърветата. Бяха построени върху колове няколко фута над земята и покрити с тръстика. Стените на някои от тях бяха от нацепени дървета, а други бяха открити за нощния въздух. Сечището сред пустошта бе осеяно с огньове, жени и деца в шарени памучни дрехи се суетяха около тях. Изведнъж се чу радостен вик и множество индианци се спуснаха към реката.

Кендъл се сви в лодката. Това бяха семинолите. Между жените, които тичаха към лодките, имаше и млади, и стари, и на средна възраст. Едни имаха груби черти, други бяха красиви, лицата им — изваяни с благородство като лицето на Червената лисица. По-малките деца бяха голи, по-големите — облечени като родителите си — само с парче плат около бедрата, или с ризи и панталони, каквито се носеха на запад. Шарените ризи, които бойците надянаха в прохладната нощ, бяха най-разпространени. Жените носеха подобни поли и рокли. Гледката на това село щеше да ме очарова, помисли си тя, ако не бях толкова изплашена.

Виковете и крясъците все повече се усилваха. Бойците се изправиха в лодките и техните роднини и приятели се спуснаха през водата да ги прегръщат. Издърпаха лодките на брега. Кендъл отмести поглед от посрещачите и се обърна към Червената лисица. Той оглеждаше брега. На лицето му се изписа широка усмивка, той се изправи и лодката силно се залюля.

— Аполка! Аполка!

Кендъл проследи погледа му. Млада жена в шарена басмена рокля, стройна и хубава, нададе радостен вик и се спусна към него. Когато се приближи, Кендъл видя, че индианката притежава истинска екзотична красота. Огромни кафяви очи с гъсти мигли красяха нежното й лице. Беше гъвкава и лека като сърна.

— Червена лисицо!

Той скочи от лодката толкова бързо, че тя едва не се преобърна. Кендъл стисна зъби и сграбчи грубите дъски, като отчаяно се опитваше да уравновеси лодката.

Когато най-после се убеди, че няма да падне в тинята, Кендъл вдигна поглед и видя как Червената лисица страстно прегръща жената. Надеждата й, че ще я оставят на мира за известно време, не се оправда, защото момичето се засмя, освободи се от Червената лисица и с любопитство погледна към бялата жена, говорейки оживено. Той й отвърна нещо на родния си език и двамата се загледаха в Кендъл. Тя вдигна брадичка и отправи към тях въпросителен поглед.

Червената лисица се усмихна:

— Май ще трябва да почакаш, Кендъл Мур. Мислехме, че Нощният ястреб вече ще е тук. Но времената са несигурни. Няма значение, той ще дойде. А засега последвай Аполка.

Кендъл се поколеба и погледна момичето, което продължаваше да я наблюдава с нескрито любопитство.

— Хайде, Кендъл Мур! — гласът му прозвуча грубо, но въпреки това Кендъл не се решаваше. В лагера имаше толкова много индианци. Колко ли са? — чудеше се тя. Сякаш бяха навсякъде… и все повече и повече се тълпяха да я разглеждат. Малки деца с кръгли, ангелски личица, старци — изтощени и съсухрени от тежкия живот под безмилостното слънце. Мъже и жени…

— Хайде, тръгвай! — подвикна й пак Червената лисица.

Аполка докосна ръката му и тихо каза нещо. Той нетърпеливо сви рамене, но отстъпи назад и скръсти яките си ръце пред гърдите.

Момичето пристъпи напред. Протегна ръка — тънка, загрубяла от работа, със слънчев загар — с дланта нагоре, сякаш предлагаше приятелството си. Кафявите като на кошута очи бяха нежни — не изразяваха съжаление, а симпатия. Тя се поколеба само за миг и после прие малката, но изненадващо силна ръка.