Хедър Греъм - Създадена за любов

— Ако ме освободиш, Червена лисицо, няма да те дразня повече — каза му тя уж на шега, но в гласа й се долавяше откровена молба.

Той се вгледа в нея без да се усмихва, но и без да се мръщи.

— Няма да те освободя, Кендъл Мур.

Спокойната увереност в гласа му я изплаши повече от всякакви заплахи. Твърдо решена той да не разбере колко силно са я разтърсили думите му, тя повдигна чашата си към него.

— Много е вкусно. Изненадана съм. Не знаех, че семинолите обичат да пият кафе сутрин.

— Кафето е хубаво — равнодушно се съгласи Червената лисица. — От Колумбия е. — Той завъртя думата в устата си, сякаш изпитваше огромно любопитство към мястото с това име. Сви рамене, а следващите му думи я смразиха. — Имаме много кафе. Подарък ни е от Нощния ястреб.

Той се обърна, извика нещо на хората си и я остави на брега. Вълните се разбиваха, а кафето кипеше в стомаха й.

— Яж, Кендъл Мур — извика през рамо Червената лисица. — След малко тръгваме. Дълъг път ни чака.

Тя се отпусна в пясъка с гръб към него и се зае с рибата. Беше вкусна, ни една кост не бе останала във филето. „Тези семиноли — реши тя — знаят как да си служат с ножа“.

Събраха лагера само за няколко минути. Двама червенокожи заминаха с лодките, а Червената лисица и останалите бойци доста грубо я отведоха на борда на „Мишел“. Този път не я завързаха, явно бяха решили, че не е от онези, дето се самоубиват, а да се хвърли в морето сега, когато бяха далеч от всичко познато, би било сигурно самоубийство.

През този ден я измъчваха собствените й мисли. Останала сама, докато индианците се занимаваха с управлението на шхуната, тя си задаваше въпрос след въпрос. Къде я водеха? Защо? Кой бе Нощният ястреб? Как бе възможно да е сторила нещо лошо на индианец-семинол, след като никога в живота си не бе срещала такъв?

Късно следобед навлязоха в област, осеяна с малки, обкръжени от мангрови дървета островчета, които ставаха все повече и повече. Тя се поизплаши за безопасността на „Мишел“, но индианските навигатори явно добре познаваха тези води. Корпусът не се удари нито един път в многобройните подводни скали.

„Къде ли се намираме? — питаеше се тя. Дали сме близо до Флорида?“ Вероятно беше така, защото скоро навлязоха в река, и на ляво, и на дясно — докъдето стигаше поглед — се виждаха само избуяла трева, блата и кал.

Паника обхвана сърцето й. Господи, трябваше да избере океана! Сега вече нямаше нищо, нямаше къде да отиде. Видя как едно дърво се движи близо до калния бряг на реката, но когато наближиха, разбра, че не е дърво. Беше някакво огромно, уродливо същество от друга епоха. То плясна във водата и заплува бързо и гладко, само очите и върхът на муцуната му останаха на повърхността.

— Алигатор.

Като чу гласа, който прошепна думата в ухото й, Кендъл трепна и бързо преглътна.

Червената лисица изглеждаше доволен, че я е изплашил.

— Гладен е. Свечерява се и си търси вечеря. Една чапла ще глътне наведнъж. Глиган — на две хапки. Човек — на четири-пет. Може и шест.

Кендъл се вгледа в очите на индианеца. Бяха тъмни и непроницаеми на чезнещата светлина, но тя бе сигурна, че все още го забавлява. Обърна се и още веднъж погледна към брега на реката.

— Интересно — промърмори тя.

Усети шепота на индианеца съвсем близо до ухото си.

— Интересно ли, Кендъл Мур? Не си ли изплашена?

Тя се обърна и отново се взря в него, изправи гръб и рамене:

— Не.

— Не се прави на храбра, знам, че те е страх.

— Смяташ да ме хвърлиш на алигаторите?

— Не смятам да правя нищо друго, освен да те предам на Нощния ястреб. Само ти казвам, че тази земя не е гостоприемна към белия човек. Има тиня, която ще те погълне. Алигатори, които ще те разкъсат. Змии, които ще впръскат в теб толкова силна отрова, че ще умреш на място.

Въпреки волята си Кендъл потръпна. Червената лисица се обърна към кърмата, готов да я остави. Без да мисли, тя сграбчи ръката му и го дръпна към себе си.

— Кажи ми! Какво съм сторила на Нощния ястреб? — попита тя. — Кълна се, че никога нищо лошо не съм сторила на индианец! Никога не съм била във Флорида.

Червената лисица я гледа дълго. Кендъл стоеше напрегната и чакаше, уверена, че молбата й е стигнала до сърцето, което се криеше зад бронзовите му гърди. Но той освободи ръката си.

— Нощният ястреб не е убиец на жени. Казвам ти всичко това, защото си смела и безразсъдна. Не се опитвай да избягаш. Каквото и наказание да отреди за теб Нощният ястреб то няма да е така жестоко, както зъбите на отровната змия.