Хедър Греъм - Създадена за любов

Кендъл притисна ръка към устата си, за да не извика, когато той закрачи към палубата. Господи! Той й бе казал между какво може да избира. Отмъщението на Нощния ястреб или зъбите на отровна змия. Или челюстите на алигатор. Или тресавището.

— Какво може да съм направила? — питаше се тя за кой ли път.

Откъм левия борд се чу пронизителен самотен крясък на птица и студени тръпки я побиха. Нощта настъпваше бързо, тъмнината хвърляше страшни сенки върху блатото. Комар иззвънтя около лицето й и тя го плесна с яд. Нещо цамбурна с плясък във водата, но мракът бе толкова гъст, че тя не можа да разбере какво е. Може би алигатор?

— Господи! — прошепна умолително тя. Завтече се по палубата, мина покрай двама индианци и забърза по стълбите към малката каюта. Чу доволния смях на Червената лисица, но не му обърна внимание.

Когато остана сама, очите й се насълзиха. Някъде далеч оттук съществуваше красота. Красота, заради която бе оцеляла досега. Голяма къща с високи бели колони, стигащи до небето — там сервираха храната на дълга дъбова маса, излъскана с пчелен восък. Там мъжете четяха в библиотеката, пушеха пури и пиеха бренди; красиви жени си приказваха сладко, памуковите полета се простираха докъдето поглед стига, и животът бе изящен като пухкавите облачета в летен ден…

Крестхевън.

Далеч оттук мъжете воюваха за този начин на живот. А тя отначало бе затворничка в казармите на Съюза, а сега пък я завлякоха в някакво блато…

„В Конфедерацията съм“, помисли си тя горчиво и тъжно се засмя. Най-после бе на територията на Конфедерацията. Мрачното блато бе част от Флорида, част от Конфедералните щати… Мъжете загиваха за тези буренаци, тресавища и алигатори. Мъжете воюваха…

Джон! О, Господи! Джон Мур бе виновен за всичко това. Съпругът й беше жесток човек и мразеше индианците. Може би по време на някоя от експедициите си се е натъкнал на тях и е сторил нещо на този Нощен ястреб. Какво ли е направил? Дали не е убил семейството му? Джон смяташе, че всички индианци са диваци, и с лекота би застрелял малко индианче така, както би убил и хищник.

Кендъл стисна ръце, без да усети, че ноктите й се забиват дълбоко в плътта и потича кръв.

Зъбите на отровните змии вече й изглеждаха за предпочитане пред това, което очакваше от Нощния ястреб.

Остана в каютата, докато чу викове на палубата. По движенията на индианците разбра, че хвърлят котва. Тръгна към стълбите, водещи на палубата, но се препъна в роклята си. Изведнъж някой освети стълбата. Червената лисица държеше фенер.

— Ела! — извика я той. — Можем да стигнем до брега само с лодките.

Какъв ли избор имаше, освен да го последва. Останалите ги чакаха в лодките.

— Вземи го — Червената лисица й подаде фенера, стисна перилото и се прехвърли със скок през борда. Реката беше съвсем плитка. Почувства как кръвта се отдръпва от лицето й при спомена за алигаторите, но Червената лисица явно не се страхуваше.

— Побързай! — викна й той нетърпеливо.

Караше я да нагази в тази река в тъмното! Тя отстъпи назад и поклати глава.

— Тръгвай! — с раздразнение повтори Червената лисица и протегна ръце към нея. — Дръж фенера нависоко! Ще те нося.

Тя прехапа устни. Не биваше да го ядосва точно в този момент — иначе току-виж промени решението си и я изостави насред блатото.

Тя вдигна фенера нависоко, той я пое в силните си ръце и я прехвърли през борда. Тя инстинктивно го прегърна през раменете и врата, за да не падне.

Тялото му беше топло, кожата — гладка, кафява и лъскава. Докато изучаваше отблизо изсечените му черти, Кендъл се изчерви, осъзнала внезапната интимност между нея и този непознат индианец. Очите му — на сантиметри от нейните — срещнаха погледа й. Кендъл заговори нервно:

— Твоят английски е отличен.

Той изръмжа. Изглежда говореше само когато това бе в негов интерес.

— Къде си се научил да говориш така добре?

Очите му отново срещнаха погледа й и тъмните им замислени дълбини й подсказаха, че отговорът няма да й хареса.

— Още като момче се научих да говоря езика на белите хора. Бях малък, когато белите измамиха баща ми с бялото знаме на примирието, и осемгодишен, когато Оцеола умря зад стените на техния затвор. Оцеола ни предупреди, че е добре да разбираме думите на белите, защото зад тях винаги се крие капан.

Кендъл замълча, а Червената лисица запори водата, която стигаше до кръста му. Оцеола бе умрял във Форт Молтри. Кендъл се бе родила две години след смъртта на вожда, но историята му бе станала известна сред децата на Чарлстън. Сега й изглеждаше странно, че Оцеола е умрял в съшия град, където бяха дадени първите изстрели на Гражданската война.