Хедър Греъм - Създадена за любов

Хранеше се заедно с Аполка и двете й деца и всяка вечер прекарваше известно време в колибата на Червената лисица и семейството му, а после я връщаха в колибата с резето. Всяка вечер молеше Червената лисица да я пусне и всяка вечер той й отказваше. Но тя вече не се страхуваше от него. Вярваше, че той храни известно възхищение от нея, и че ако тя не беше подарък за отсъстващия Нощен ястреб, може би щеше да реши да я пусне. След като премина първоначалното й неудобство, тя свикна с колибата, която бе дом за Червената лисица, Аполка и двете им малки деца. Кендъл откри в себе си майчински инстинкт, докато си играеше с малките индианчета. Огромните им тъмни очи я гледаха със сериозно любопитство и те с желание се катереха в скута й, докато Аполка готвеше край общия огън.

Червената лисица още в началото реши Кендъл да не готви. След опита й да сготви каша от коонти той поклати глава — гозбата й имаше вкус по-лош и от тиня.

Кендъл сви устни и се зае яростно с прането.

— Само още една нощ, проклет високомерен дивак!

Тя прехапа устни, защото вътрешно призна, че Червената лисица изобщо не е дивак. Беше рязък и безцеремонен, но никога не й причини нищо лошо, независимо, че тя го предизвикваше. Беше нежен и предан на Аполка и двете момченца, които му бе родила. Беше по-добър съпруг и баща от много „цивилизовани“ бели мъже, които бе виждала.

Спря отново да си почине и тайно си призна, че не би имала нищо против да остане със семинолите. Копнееше за дома си, но нейният дом винаги щеше да бъде Чарлстън, Крестхевън и памуковите ниви, а това не бе мястото, откъдето я отвлякоха. Истината беше, че й бе много по-приятно с индианците, отколкото с Джон Мур. Ако не беше увереността на Червената лисица, че отмъстителният Нощен ястреб в края на краищата ще се появи, тя би останала с удоволствие и би се молила бунтовниците бързо да победят янките и тя да се върне в Чарлстън и да си получи обратно земята, която по право й принадлежеше…

Кендъл ядно тръсна глава и се опита да се отърси от мечтите си. Трябваше да се съобразява с действителността. Въпреки че околността — с изключение на острова Кий Уест — нямаше много жители, тук-там се срещаха заселници. Трябваше да избяга и да намери някого. Ако успееше, щеше да тръгне нанякъде. Може би не към Чарлстън, а към Атланта. Или към Ричмънд. Войната се разрастваше с всеки изминал ден и тя щеше да намери някакво занимание в полза на Конфедерацията. Със сигурност щяха да я приемат на работа в някоя болница.

С тези мисли в главата, Кендъл събра мокрото пране и тръгна обратно към лагера. Още една нощ. Утре следобед, когато покорно тръгне към реката, ще бъде готова да избяга.

Изведнъж, малко преди сечището, Кендъл се закова на място и помисли, че си е загубила разсъдъка. В лагера на семинолите имаше гости. Бяха около двайсетина мъже. Смееха се и се шегуваха с познатия й мек, провлачен говор. Бяха облечени в тъмнокафяво и сиво…

Войници на Конфедерацията! Това беше ескадрон на Конфедералните щати!

— Господи! — прошепна Кендъл с удивление и радост.

Нямаше да й се наложи да бяга през блатото! Тези галантни южняци щяха да я придружат до някое безопасно пристанище.

Тя притисна мокрото пране до гърдите си и забърза усмихната през дърветата към сечището. Но отново спря. Червената лисица и един бял мъж — висок, с широки рамене, бяха застанали точно на пътеката. Но какво толкова? — нетърпеливо се запита тя. Ще се обърне с молбата си към мъжа със златистокестенявата коса, който сега стоеше с гръб към нея.

— Господине! — извика тя, пусна прането и се затича радостно към него. — О, господине! Моля ви, помогнете ми. Тези индианци ме плениха и смятат да ме предадат на някакъв дивак, наречен Нощния ястреб, и…

Мъжът се обърна и тя загуби глас — замръзна на място, а сърцето й заби лудо в гърдите. Познаваше го. Твърде добре го познаваше. Той се явяваше в съня й вече цяла година — в еротичните й сънища и в кошмарите й.

Сивите му очи се впиха в нейните, потъмняха и се превърнаха в стомана, докато я наблюдаваше. Кендъл стоеше вкаменена от ужас и гледаше как изсечените черти на мъжа се напрягат и устните му се свиват в мрачна черта. Челюстта му се скова от силен гняв и тя забеляза как мускулите му потрепват под тъмнокафявата риза…

— Вие… — прошепна тя смаяна. Господи, беше се надявала да не го срещне никога повече. В най-страшните й кошмари той се появяваше като затворник в казармите на Съюза. Господи, господи, господи…