Хедър Греъм - Създадена за любов

Ейми спокойно работеше в градината. Тя погледна към Кендъл и в очите й заблестя щастие.

— Кендъл, не е ли прекрасно? Ти беше права за Брент! Но къде е той сега?

Кендъл замръзна на място.

— Не е ли тук?

— Не, отиде да те търси.

— О, господи! Ейми! Един федерален кораб се носи право към нас!

Ейми изпусна цветята, които държеше.

— О, Кендъл! Тръгвай веднага. С лодката нагоре по реката и в тресавището. Трябва да се скриеш!

— Не мога, поне докато не намеря Брент.

— Брент ще се оправи, ако не се тревожи за теб. Не искахме да ти казваме, но Хари чул, че съпругът ти се е върнал във Форт Тейлър. Може би той те търси. Трябва да се махнеш оттук бързо!

Кендъл усети, че й се завива свят. Светлината на деня изчезна.

— Джон…

Ейми я побутна.

— Тръгвай, Кендъл!

— Чакай! Трябва да взема Лоли и детето. Един бог знае какво може да им направи заради мен.

— Отивай в лодката, Кендъл. Аз ще ги доведа. Намери скривалище. Ти познаваш тресавището, нали? И не излизай оттам, докато някой от нас не дойде да те вземе.

— Но янките…

— Нищо лошо няма да ни направят, скъпа. Нямаме нищо, което да ни поискат. Бързо влез в къщата и вземи храна. После тичай в лодката. Аз ще доведа сестра ти.

Кендъл прехапа до кръв долната си устна. Не искаше да тръгва без Брент, но Ейми беше права. Ако той знаеше, че тя е в безопасност, имаше много по-малка вероятност да рискува живота си. Ейми вече тичаше към Лоли. Кендъл се втурна в къщата, бързо наля манерка вода и завърза в една кърпа хляб, плодове и пушено месо. През цялото време се молеше Брент да се появи, но той не дойде и тя разбра, че не може да го чака повече.

Затича се към реката и хвърли вързопчето в лодката. След миг видя през дърветата русата коса на сестра си. Лоли скочи в лодката. Погледна Кендъл без укор в очите и тя с всички сили загреба към тресавището.

Те не проговориха, докато Кендъл не отмина първия завой на реката и не намери пътечка, която щеше да ги отведе далеч от погледа на приближаващия се кораб.

— Лоли, съжалявам — прошепна Кендъл. — Мислех си, че тук ще си в безопасност. Не предполагах, че Джон ще дойде. Той е толкова отмъстителен. Способен е на всичко.

— Направила си това, което си сметнала за добре — спокойно отвърна Лоли.

Кендъл навлажни устни и продължи да гребе.

— Нагоре има една горичка, където би трябвало да сме в безопасност. Само индианците я знаят.

Лоли се усмихна.

— Разчитам на теб.

— Не разчитай на мен. Аз нося нещастие.

Лоли се усмихна отново.

— Видях твоя капитан, Кендъл. Той едва ли е нещастие! Ще дойде да ни вземе, сигурна съм.

По здрач стигнаха в горичката. Лоли се занимаваше с малката Юджиния, а Кендъл се опитваше да направи подслон. След цял час напразни усилия и опити успя да запали огън, край който да се греят в прохладната пролетна нощ.

— Знам, че рискуваме да забележат огъня — каза тя на сестра си, — но той ще ни пази от змии и насекоми.

— Предпочитам да ме нападне змия, вместо янки — промърмори Лоли, — но щом смяташ, че така трябва…

Детето потъна в сън в скута на Лоли, но двете сестри бяха твърде неспокойни, за да заспят. Те говориха с часове. Сякаш бяха разменили ролите си. Сега Лоли беше по-силната, а Кендъл разкри пред нея сърцето си и призна страстта, която изпитваше към Брент и която побеждаваше волята й. Лоли смяташе, че Кендъл греши като му се противопоставя.

— Не можеш да промениш един мъж, който воюва за идеалите си, Кендъл. Можеш само да се молиш да оживее. — Неочаквано Лоли се засмя. — Все пак май сте се сдобрили! Погледни роклята си!

Кендъл се изчерви като забеляза, че все още е без две копчета. Лоли отново стана сериозна.

— Кендъл, не разбираш ли? Това е краят. Време е един от тях — Брент или Джон — да предяви правата си над теб.

Тръпки полазиха по гърба на Кендъл от думите на сестра й. Тя потърси очите й, но Лоли не гледаше към нея. Беше се втренчила в храстите.

Кендъл проследи погледа й. Гласът на Лоли беше изпълнен с ужас.

— Там има един индианец, който ни гледа.

— Червената лисица! — радостно промълви Кендъл. Втурна се към него, хвърли се в обятията му и намери спокойствие и сигурност до силните му гърди.

— Какво правиш тук? — попита я той с пресипнал глас.

— Янките… янките дойдоха — тя погледна в тъмните му очи. — А Брент…

— Знам. Той се върна с „Гордостта на Юга“.

— Откъде знаеш? — учудено попита Кендъл.

— Той ме намери днес следобед. Точно сега отива към устието на реката.