Хедър Греъм - Създадена за любов

Дойде пролетта. И въпреки буйството на живота, въпреки синята ведрина на небето, дните минаваха в сива тъга.

Пролетта на 1865

Кендъл прекарваше колкото е възможно повече време в заливчето.

Знаеше, че останалите я съжаляват и я смятат за глупачка, задето продължава да чака.

Но животът без надежда би бил твърде мрачен, за да го понесе. Месеците се нижеха един след друг и тя знаеше, че вероятността Брент да е жив става все по-малка. Но в сърцето си не спираше да вярва, че той е непобедим.

И че ще се върне при нея.

Опитваше се да се държи разумно. Работеше заедно с Ейми в градината, шиеше и кърпеше. Пое голяма част от домакинската работа. Усещаше, че Ейми се тревожи за нея. Колкото и да обичаше Брент, Ейми смяташе, че той е мъртъв и че за Кендъл не е добре да живее с надежди и да се държи за миналото. Лоли нямаше мнение по въпроса. Тя прекарваше времето си в чистене на колибата, която Хари й бе дал, и в опити да я направи удобна за себе си и детето.

Само Червената лисица я разбираше. Кендъл знаеше, че понякога той идва в заливчето и я наблюдава, а после безшумно изчезва. Беше трогната от неговата грижовност и благодарна за това, че я разбира. От време на време я канеше в Евърглейдс и тя винаги отиваше. Радваше се, че той не се опитва да я поучава и да й налага мнението си. Нито я спираше да прекарва дните си в усамотение. Червената лисица обичаше Брент като свой роден брат и когато беше с него, Кендъл се чувстваше близо до капитана. От онази вечер на борда на „Джени Лин“ те не се бяха докоснали никога повече, но приятелството, което ги свързваше си остана.

Независимо какво казваха хората, тя щеше да чака.

С ръце на коленете, подпряла брадичка върху тях, тя седеше и замислено гледаше морето. Април беше хубав месец. Приятен ветрец се носеше край нея, а яркото слънце блестеше във водата. Постоянният ритъм на прибоя сякаш приспиваше болката в сърцето й. Тя затвори очи и се заслуша в музиката около себе си — в непрестанния прилив и отлив на водата, шумоленето на палмовите листа и плясъка на птичи крила.

Изведнъж долови нещо. Не го чу, само усети движение. Усмихна се и отвори очи, погледна пак към морето.

— Червена лисицо, не е нужно да ме следиш. Познаваш ме добре и знаеш, че няма да се хвърля в морето, за да се удавя.

Отговор нямаше. Тя усети, че гърбът й настръхва. Бавно извърна глава и сърцето й сякаш спря, после заби лудо.

Би трябвало да е смаяна, но не беше. Винаги бе вярвала, той е жив… и че ще се върне при нея. Тук. В заливчето. Той беше тук. В окъсаната сива куртка със златните нашивки. Жив. Както винаги — с широки рамене и загоряла кожа. Очите му димяха, гледаше я, без да продума. Болката и копнежът в замечтаната сивота на очите му бяха по-красноречиви от всякакви думи.

— Брент… — прошепна тя и се изправи, но продължи да го гледа, сякаш да се увери, че наистина е там. После осъзна, че тича към него, разтворила обятия, че го прегръща, целува го и плаче от щастие.

Дълго останаха притиснати един към друг. Кендъл имаше чувството, че едва сега животът започва да тече. Брент беше топла плът и кръв, в него се събираше всичката сила на света. Тя усещаше как нежният пролетен ветрец шуми около тях, усещаше топлината на слънцето и приспивната песен на разбиващите се в брега вълни. Дълго, много дълго не продумаха, стояха прегърнати, наслаждавайки се на нежното докосване и обичта си.

Най-сетне тя се отдръпна, избърса сълзите от бузите си и предизвикателно го попита:

— Къде беше? Защо не ми писа? Почти обезумях след битката в гората…

— Изпратих ти съобщение — отвърна той. Изучаваше лицето й и докосваше кичурите коса, паднали над челото и. — Но изглежда всички телеграфни връзки се били прекъснати.

— Какво се случи с теб? Къде беше досега?

Той отново я прегърна.

— Пострадах в пожара. Лежал съм там дни наред. В ужасна треска. Една жена ме намерила и ме прибрала у дома си. По-късно ми разказа, че дълго съм бил в безсъзнание. Бил съм толкова слаб, че не съм могъл да правя нищо друго, освен да шептя несвързани думи. До август не можех да стана от леглото. Чак през ноември успях да се върна в Ричмънд. Първото нещо, което направих, бе да ти изпратя съобщение. Чарли преди малко ми каза, че изобщо не си го получила.

Кендъл зарови лице в топлата плът на гърдите му.

— Това вече няма значение… Важното е, че си тук. През цялото време знаех, че ще дойдеш, Брент…

Гласът й замлъкна, защото усети, че той настръхва. Отдръпна се и срещна погледа му със страх и объркване.