Хедър Греъм - Създадена за любов

— Сам? — ужасена попита Кендъл. Щеше да попадне право в клопката. — О, Господи! Трябва да го намеря!

— Оставаш тук, Кендъл — твърдо рече Червената лисица. — Аз ще отида за Брент.

Той погледна към Лоли, която го зяпаше с отворена уста.

— Коя е тя?

— Сестра ми.

Червената лисица кимна повелително.

— Тя ще остане при теб. Аз тръгвам. Ето, вземи ножа ми. Знаеш как да го използваш.

— Да — отвърна Кендъл, но преди ехото от гласа й да заглъхне, той беше изчезнал.

— Индианец! — възкликна Лоли и потръпна. — Кендъл, как може да се доверяваш на дивак?

— Той не е дивак, Лоли, но това е дълга история.

— Разкажи ми я. Говори ми нещо. Трябва да правим нещо, за да издържим.

Приказваха цяла нощ. Когато детето се събуди и се разплака от глад, те все още разговаряха. Сънят бягаше от тях, а вече се съмваше.

Следобед Кендъл забавляваше малката Юджиния с шепа камъчета — тя ги поставяше в шепата си, а детето ги изсипваше на земята. Беше очарована от красотата на момиченцето. Очите му бяха ясни като пролетното небе, а косата — също като косата на майка му, беше по-златна от слънцето.

Лоли лежеше и гледаше небето. Тя се усмихна на Кендъл.

— Един ден от теб ще стане чудесна майка. Кендъл сви рамене и се опита да отвърне безгрижно:

— Аз май не мога да имам деца, Лоли.

За нейна изненада Лоли се разсмя.

— Защото си била много пъти с твоя капитан през последните години и нищо не се е случило? Не бъди глупава, Кендъл. Когато бъдете заедно през цялото време, ще станеш майка.

— Ако изобщо го видя някога вече — промълви Кендъл. Лоли не отговори.

Когато се мръкна Кендъл реши отново да запали огън. Лоли и детето се бяха сгушили и спяха, но тя не можеше да си отдъхне. Потърси сухи съчки и започна да ги търка една в друга. Беше така погълната от работата си, че мина време, преди да осъзнае, че е чула изпукване на клонка. Усети, че зад нея има някой.

С мрачно предчувствие се обърна бавно и погледна. Обзе я ужас. Пред нея стоеше Джон Мур.

Войната не го беше променила. Изглеждаше така, както при последната им среща в тресавището. Същият онзи човек, който някога беше познавала болезнено добре.

Тя скочи и се вгледа в него, без да продума. Заля я вълна от страх и хиляди други чувства! Времето беше спряло. Не можеше да забрави онзи ден, когато по негова заповед бяха избити невинни жени и деца. Дори сега споменът се завръщаше в кошмарите й. Помнеше и нощта на злобното му отмъщение…

— Кендъл!

Изрече името й отчетливо и любезно, сякаш й бе дошъл на гости. После се усмихна бавно.

— Знаех си, че ще те намеря, ако потърся достатъчно добре.

Тя все още не можеше да продума. Отстъпваше назад, а той се приближаваше. Впила поглед в него, тя се страхуваше да мигне.

— Всичко свърши! — осведоми я той с глас, все още тих и приятен. — Може би си мислила, че ще те забравя? Ако е така, подценила си ме. Не си ме познавала достатъчно добре, а аз си мислех, че ме познаваш. Смятах, че знаеш всичко за мен. В края на краищата, ти си моя съпруга. И ето, дойде денят, в който отново сме заедно! Чудесен ден. Отново си моя, Кендъл. И ще се върнеш с мен. Трябва да наваксаме пропуснатото!

Отвращение и ужас завладяха сърцето й. Никога. Не и след всичко, което беше изтърпяла.

— Защо? — с пресипнал глас попита тя и леко поклати глава. Все още не можеше да повярва, че я е открил, че стои пред нея. Най-странното бе, че той си оставаше красив мъж. Фигурата му изглеждаше стройна във военната униформа. Извитите нагоре мустаци бяха елегантни, сините очи се открояваха на фона на тъмната коса, която падаше на вълни. Той би могъл да срещне жена, която да го обича и да бъде щастлив и… нормален.

Би могъл.

Травис някога вярваше в това. Познаваше Джон от малък. Но дори той се отдръпна от него през последните години, като видя ужасяващите промени в характера му. Кендъл изпитваше съжаление към този човек, който бе станал жертва на собствената си наранена гордост. Но между тях лежаха толкова неща, които не можеха да бъдат простени, и сега тя чувстваше само страх и омраза.

— Защо? — повтори той въпроса й и се усмихна. — Не знам, Кендъл. Разбрах, че те искам от първия миг, в който те видях. Молех се да ме излекуваш. Никога не бях виждал толкова красива жена… — Той сви рамене. — Бих платил всяка цена. И наистина платих доста голяма сума! Но от самото начало беше очевидно, че ме мразиш, че се смяташ за нещо повече от мен. Също като всички тези самохвалковци, които сега плуват в кръвта си. Великите войници на Юга! Ти не ме излекува, Кендъл. А заби втори нож в мен. Но от последната ни среща нещата се промениха. Разбрах, че причината за болестта ми е била нервно разстройство. Но като всяка рана и тази зарасна. — Той млъкна, наведе се и погледна към все още спящата Лоли и детето. — Хлапето не е твое, нали?