Хедър Греъм - Златната невеста

Уплашена до смърт, девойката отпусна меча. В сърцето й нахлу вълна на съчувствие, но разумът побърза да го прогони. Трябваше незабавно да се възползва от удобния случай. Скочи на крака и се втурна към кобилата си, но само след миг една силна ръка я сграбчи за глезена и тя се строполи на земята.

Олаф беше затворил очи. Силите му бяха на свършване, но въпреки това продължаваше да държи крака й, макар че Иърин полагаше отчаяни усилия да му се изплъзне.

След известно време той пропълзя по-близо до нея, улови китката й и пусна глезена.

— Ирландско зверче! — изсъска ядно той. — Не ме принуждавайте да ви се отплатя, както заслужавате. Не подклаждайте огъня на отмъщението. Не разбирате ли, че сте моя пленница и сте изцяло в моя власт!

Иърин горчиво се запита как така този мъж съумяваше да остане в съзнание и дори да говори — при адските болки, които очевидно изпитваше!

— Никога няма да бъда във ваша власт, викинге! — изфуча разярено тя. — Баща ми ще ни намери и много скоро ще хвърлят трупа ви за храна на плъховете… — Мъжът изви китката й на гърба и от гърлото й се изтръгна болезнен писък.

— Млъкнете! — заповяда остро той, претърколи се върху нея и изпъшка измъчено, защото движението предизвика нови болки в раненото бедро. Задържа тялото й с две ръце и продължи: — Не желая да чувам нито дума повече! Дръзко е да поставяте на изпитание търпението на боговете!

Иърин се взираше като хипнотизирана във властните сини очи, без да смее да помръдне. После си каза, че не бива да показва страха си, и сведе дългите си ресници.

Времето минаваше. Олаф продължаваше да я държи здраво, но постепенно хватката му се разхлаби. Накрая Иърин не издържа, отвори предпазливо очи и разбра защо Вълкът толкова време не се помръдва. Ужасните болки бяха надвили силната му воля и той бе изпаднал в безсъзнание. Бузата му почиваше върху рамото й, русата коса гъделичкаше брадичката й. Широките, стегнати в желязна броня гърди притискаха болезнено гръдта й, бедрата му бяха между нейните. Двамата се намираха в абсурдно интимна поза. Все едно, че я беше изнасилил…

Тази мисъл предизвика в сърцето й панически страх. Не биваше да чака нито миг повече! Опита се предпазливо да се измъкне изпод тежкото тяло, вдигна дясната му ръка, която беше паднала в тревата на сантиметър от главата й. После безшумно издърпа краката си настрана и се претърколи по корем. Сега вече можеше да се освободи от Олаф.

Иърин почти беше успяла да се измъкне, когато усети внезапно движение. Тя се обърна светкавично и от гърлото й се изтръгна задавен писък. Мъжът се бе надигнал и я гледаше. Ръката му сграбчи тънкия й кръст, дръпна я отново към могъщото му тяло и скоро тя отново лежеше погребана под тежестта му.

— Слушайте, момиче, още не съм си възвърнал напълно силите, това е вярно. Но ако още веднъж се опитате да избягате, ще ви счупя крака. Имате много крехки кости и съм сигурен, че без усилия ще се справя с една ръка. — Той я погледна с коравите си очи, после главата му отново се отпусна на рамото й.

По бузите на Иърин се затъркаляха сълзи. Без да помръдва, тя втренчи невиждащи очи в изгряващото слънце и се отдаде на отчаянието си. Накрая умората каза тежката си дума и при нея и подобно на измъчения до смърт норвежки вълк ирландската принцеса потъна в дълбок сън без сънища.

В съня си Олаф вадя величествената постройка на Валхала, около която се кълбяха светли облаци. Така и подобаваше на къщата на боговете. Скъпоценни камъни блещукаха по отбраните съдове за пиене, воините и жените им бяха облечени в скъпи коприни. Те се веселяха и се наслаждаваха на празничната трапеза, а мъжете вдигаха към устните си изкусно обковани рогове.

Ала Олаф не спря, за да пие наздравица с бойните си другари. Той прекоси огромната зала, отваряйки една след друга забулените в мъгли врати. Гренилда… Тя непременно го чакаше някъде. Много скоро любимата му наистина се появи, прекрасно видение, протегнало ръце към него. Той я прегърна, ала не усети горещата страст, с която го бе дарявала досега, а само вътрешен мир и нежността на най-сетне намерилите се души…

В полумрака между съня и събуждането мъжът се усмихна, усетил милувката на копринената й коса по страната си и топлината на притискащото се до него тяло. Пръстите му се плъзнаха по лицето й, спуснаха, се по нежната шия, обхванаха твърдата, закръглена гръд. Жената под него въздъхна тихо и се сгуши доволно в прегръдката му.

Олаф примигна, заслепен от ярката слънчева светлина. Слънцето го опари, но още по-пареща беше болката от преживяната загуба. Той сведе поглед към жената, която спеше в прегръдките му. Косата, която милваше брадатото му лице, не беше златна, а черна като нощта. А стройните, дълги крака, преплетени в неговите, не принадлежаха на Гренилда. Нито пък нежното лице — измамно сладко и невинно в съня. Нямаше съмнение, той бе прегърнал ирландското зверче, което вчера беше заплашило да отсече с меча си мъжествеността му.