Хедър Греъм - Златната невеста

Лето Господне 853

Иърин се облегна на широкото стъбло на ясена, затвори очи и пое дълбоко дъх. Пролетта идваше е непрестанни дъждове. Почвата под краката й беше влажна, гората миришеше на прясна зеленина.

Пад главата й бяха надвиснали дъждовни облаци. Скоро всичко наоколо щеше да потъне в кал. Тя протегна уморените си крайници, потрепери от болка и посегна към рамото си. После се вгледа изненадано в лепкавите си пръсти. Беше ранена и от раната течеше кръв. Странно, не беше усетила болката.

Иърин свали позлатения си шлем и седна под дървото. Недалеч от нея, на морския бряг, верните й хора опустошаваха лагера на датчаните. Тя не чуваше крясъците на мъжете, защото се беше научила да не се вслушва в шума на боя и си забраняваше да мисли за кървавото клане.

Някъде наблизо изпука клон и Иърин уплашено посегна към меча си. Когато пред нея застана Мергуин, на лицето й се изписа изненада. Ала учудването отлетя също така бързо, както страхът. Старият друид отдавна беше доказал дарбата си да се появява внезапно, където никой не го очаква.

— Жените не бива да носят оръжие, милейди Иърин — започна той. — Още от 697 година, когато майката на Свети Адамнан видяла две красиви момичета да се бият помежду си. Двете нежни създания държали в ръце железни сърпове и изглеждали толкова диви и варварски, че светецът отишъл в Тара и побързал да издаде закон, наречен по-късно „Каин Адамнан“. Не го ли знаете?

Иърин срещна смело погледа му, но не издържа и сведе очи.

— Аз не участвам в битките, Мергуин — отговори с уморена въздишка тя.

— Така е, но заповядвате на мъжете да нападат от засада викингите, които сте примамили в капана.

Кръвта се качи в лицето й и тя се почувства още по-зле.

— Какво правите тук, Мергуин? — попита сърдито тя. Ръката започваше да я боли и позлатената броня й се струваше непоносимо тежка. Защо старият друид упражняваше такова съкрушително въздействие върху нея? Днес тя бе постигнала поредната победа. Колко ли време беше минало, откакто започна с тези нападения? Но не беше горда с деянията си. Копнееше за родния дом, за майка си. Искаше да измие мръсотията от тялото си, да среши грижливо косите си и да си избере коприна за нова рокля…

— Знаех, че ще ви намеря тук, Иърин — отговори Мергуин и седна при нея. Като забеляза раната й, добави окуражително: — Ей сега ще ви превържа. После трябва само да поддържате раната чиста, иначе Златната жена-воин ще завърши безславно живота си. Разбрахте ли ме?

Иърин кимна мълчаливо.

В гласа на стария друид звучеше неприкрит укор:

— Доколкото разбирам, нито Ейд Финлейт, нито Фенен Конаут знаят коя лейди докарва до отчаяние викингите с военната си хитрост.

Иърин не смееше да го погледне в очите.

— Не, не знаят. — Когато яздеше срещу дивите орди, в сърцето й нямаше и следа от страх, но когато Мергуин я укоряваше както сега, тя се чувстваше като безпомощно дете. Той не виждаше в нейно лице легендарната жена-воин, а младата жена, която се бои, че ще бъде изобличена или взета в плен. Иърин все по-често се питаше защо е поела този път. Накрая все пак вдигна поглед към стария си учител. — Баща ми не бива да узнае, че съм поела водачеството на този малък отряд от благородници. Иначе веднага ще сложи край на набезите ни и ще ме омъжи за Фенен.

— Би трябвало лично да уведомя баща ви — промърмори старецът и Иърин спря да диша, когато ловко уви рамото й с парче плат, откъснат от робата му. — Отдавна трябваше да станете жена на Фенен и да живеете в кралската му резиденция, далече от кървави сражения и глупави прояви на смелост.

Иърин потрепери, уплашена повече, отколкото при първия набег срещу викингите. Много рядко си беше позволявала да размисли за последствията от действията си. От деня на срещата си с норвежкия вълк бе престанала да мечтае за славни битки, защото беше осъзнала колко е уязвима.

След това обаче се беше появил Грегъри, окончателно излекуван и изпълнен с нова смелост. Жаждата му за отмъщение гореше по-силно от всякога и скоро тя се зарази от ентусиазма му. Той беше единственият, който помнеше случилото се в Клонтайърт, двамата с него бяха присъствали на ужасното нападение на норвежците, само те помнеха преживения ужас. Затова отново почнаха да си мечтаят за безброй убити викинги. Иърин скоро разбра, че при монасите Грегъри е възвърнал не само здравето си, но и е овладял много военни хитрости.

След победата на датчаните при езерото Карлингфорд хората очакваха, че в страната ще се възцари мир. Ала желанието им се оказа неосъществимо. Датски банди продължаваха да опустошават крайбрежните села, макар че ирландските крале все още преговаряха с Фридрих Кривокракия, а победените норвежци скоро се върнаха, горящи от жажда за отмъщение.