Хедър Греъм - Златната невеста

Все пак Олаф успя да измъкне изпод нея вързаните си ръце и й нанесе силен удар с опакото на ръката.

Главата й забуча. Тя остана да лежи неподвижно, борейки се с напиращите сълзи, в очакване на следващия удар, който със сигурност щеше да бъде смъртоносен. Какво друго можеше да се очаква от един варварин…

Ала нищо такова не се случи. Иърин отвори предпазливо очи и видя врага си да лежи на земята само на крачка от нея. Опитвайки се да си поеме въздух, той я наблюдаваше зорко, но по лицето му се четеше безкрайна умора. След минута се претърколи към нея и тя с мъка сдържа писъка си. Понечи да скочи и да избяга, но вцепененото й от ужас тяло отказа да се подчини.

Вълкът отново я улови с вързаните си ръце. Стовари се върху нея, тежък и масивен, и застина неподвижен. Иърин усещаше само неравномерното му дишане. Никога по-рано не се бе чувствала толкова безсилна, никога не беше осъзнавала с такава болезненост слабостта на пола си.

В главата й се гонеха ужасяващи картини. Викингът със сигурност щеше да я убие — а преди това да я изнасили или да я измъчва. А тя не можеше да стори нищо друго, освен да чака! Обзе я диво отчаяние.

След известно време мъжът издърпа ръцете си над главата й и се отмести настрана. Очевидно я беше задържал с тялото си, докато възвърне силите си. Сега щеше да се нахвърли върху нея като див звяр…

Вместо това Олаф стана, отиде при потока и се наведе да пие вода. После изми тинята от лицето и косата си, без да обръща внимание на вързаните си ръце. Иърин се изправи, но пред очите й причерня и тя падна отново на земята, полагайки отчаяни усилия да не загуби съзнание. Когато мъглата пред очите й се разсея, видя изправения до главата й враг. От брадата му се стичаше вода.

— Имате ли още нещо за ядене? — попита на ирландски той. Това я смая — особено след като го бе наругала на майчиния му език.

Макар и с мъка, тя се надигна и отговори безизразно:

— В чантата на седлото.

Норвежецът я сграбчи за косите и я потегли към мирно пасящата кобила. С треперещи пръсти Иърин зарови в кожената чанта. Когато се обърна, за да му даде хляб и пушено месо, спря да диша от ужас. Мъжът беше затворил очи, вените на слепоочията му пулсираха в бурен ритъм, а китките му с все сила опъваха ремъците. Тънката кожа не издържа и се скъса.

Едва тогава Олаф отвори отново очи, погледна Иърин, после храната, която тя бе изпуснала на земята.

— Вдигнете я — заповяда той, отново на ирландски. Без да каже дума, девойката се подчини.

Докато жадно поглъщаше хляба и месото, викингът не я изпускаше от очи. След като утоли глада си, той сграбчи отново рамото й, завлече я до потока, седна на брега и разкъса кожените гамаши над ранения си крак. Оголи се дълъг, дълбок прорез.

Иърин видя как мъжът стисна зъби. Болките му бяха непоносими. Тя отвърна поглед от страшната рана, но Олаф улови брадичката й и я принуди да го погледне в очите.

— Трябва да почистите раната.

— Не — пошушна едва чуто тя и една не повърна. Пръстите му притиснаха още по-здраво брадичката й.

— Трябва да го направите.

Иърин преглътна конвулсивно, откъсна парче от туниката си, потопи го в студената вода, погледна раната и застина на мястото си. Очите на Олаф приличаха на твърди, блещукащи диаманти.

— Трябва да го направите — повтори той.

Младата жена се наведе над ранения крак и започна да почиства прореза. Мъжът простена само веднъж. Лицето му посивя, но по нищо друго не личеше, че изпитва адски болки.

Иърин прехапа устни. Когато свърши с почистването, цялото й тяло трепереше.

— Раната трябва да се обгори.

Мъжът кимна, изправи се и започна да претърсва земята наоколо. Иърин съзря удобна възможност за бягство, но още щом мускулите й се напрегнаха, мъжът се обърна към нея. Очевидно прочете в очите й какво е замислила, защото се върна, накуцвайки, при нея, сграбчи я с една ръка и я хвърли във водата. После вдигна намерения кремък, събра малко съчки и запали огън на брега на потока. Измъкна меча на Иърин от храстите, изкуцука отново към потока и измъкна пленницата си от водата. Едната му ръка стисна в железни клещи рамото й, другата поднесе блестящото острие към пламъците. След минута я дръпна да седне до него и й подаде оръжието.

— Сега! — изсъска той.

Макар че пръстите й трепереха, Иърин притисна нагорещения метал до бедрото му и когато усети миризмата на изгоряла плът, едва не се строполи в безсъзнание на земята. Този път от гърлото на викинга се изтръгна дрезгав вик. Той пусна пленницата си, сви се на кълбо в тревата и зарови двете си ръце в земята.