Хедър Греъм - Златната невеста

Когато забеляза неподвижната фигура в пясъка, само на петдесет крачки от нея, дъхът й спря. Тя се надигна бавно, без да изпуска от очи непознатия. Пръстите й се сключиха около дръжката на меча.

Очевидно това беше един от участвалите в битката воини. Гърдите му бяха стегнати в мръсна, покрита с кървави петна броня. По едрата, силна фигура Иърин разпозна викинга. Не носеше шлем, освен това й беше невъзможно да различи цвета на покритата с тиня коса. Нямаше как да види чертите на лицето му, защото беше обърнато на другата страна.

Стъпвайки безшумно, девойката се приближи до врага. Една риба изскочи от водата и плясъкът смрази кръвта в жилите й. Ала мъжът не се помръдна и тя събра смелост да продължи пътя си. Когато застана до него, помисли, че е мъртъв.

Само след миг обаче забеляза, че мръщите рамене се повдигат. По слепоочията му лепнеше съсирена кръв. Горната част на бедрото му, в която зееше дълбока рана, беше под водата. Кожата на високите гамаши беше срязана с меч.

Внезапно мъжът простена и Иърин уплашено отскочи назад. Но стонът не се повтори и макар да не го желаеше, сърцето й се напълни със съчувствие. Раната му беше много тежка.

Какво да прави сега? Не може да убие беззащитен воин, който едва диша, макар да е враг. Той и без това няма да живее още дълго. Тя желаеше смъртта на всички викинги, но сърцераздирателният му стон… Господи, защо картината на осеяното с мъртъвци бойно поле беше отслабила омразата й!

Може би раненият е някой високопоставен норвежец и си струва да спаси живота му и да го отведе като пленник при баща си.

Преди да прегледа раните му и да го принуди да я придружи, трябваше да върже ръцете му.

Иърин се върна при кобилата си, разрови чантите на седлото, но не намери въжета. Накрая си каза, че кожените ремъци, които държаха чантите, са достатъчно здрави, за да стегнат китките му.

Тя се върна с бързи крачки при падналия викинг, коленичи и остави меча на земята. После вдигна едната му ръка, почака малко и вдигна и другата. Като усети тежестта на мъжките ръце, си каза, че е имала късмет да го завари полужив. Ако дойде в съзнание, никога няма да успее да го плени.

Докато увиваше въжето около китките му, пръстите му висяха безжизнени. В сърцето й нахлу нова вълна на съчувствие. Без да осъзнава какво прави, тя изтри засъхналата тиня по дланите му. Странно как този малък жест превърна врага в обикновен човек, нуждаещ се от помощ…

Аз съм полудяла, укори се тя. Тези ръце са убивали мои сънародници.

Мъжът простена отново и девойката стисна зъби. Разумът й твърдеше, че варваринът заслужава смърт, но сърцето й не понасяше страданието му.

След малко Иърин разтърси глава и прогони неканените мисли. Той беше неин пленник и ако се опиташе да се съпротивлява, тя щеше да опре острието на меча в гърлото му. Щеше да го отведе в колибата на друида и да го помоли да приготви силно упойващо питие. Когато се събуди, великанът без съмнение щеше да стане опасен.

Иърин стисна здраво бронята и с усилия го обърна по гръб. От гърлото му се изтръгна задавен стон. Тя сложи главата му в скута си и заговори окуражително:

— Всичко е наред. Искам само да почистя раните ви.

Мъжът отвори очи и гласът й секна. Вече беше виждала този поглед, блестящо-син и студен като зимно утро. Нямаше съмнение. Нито кръвта и тинята, нито мръсната брада можеха да закрият тези корави, горди черти.

— Това сте вие! — изсъска ядно тя. Нима можеше да забрави лицето, което я преследваше в безброй кошмари!

Главата на Олаф бучеше, цялото тяло го болеше, не съзнаваше къде се намира. Знаеше само едно — зелените очи, в които се взираше, бяха пълни с ужас и омраза.

— Това сте вие! Копелето на вълците от Севера!

Мъжът се опита да се раздвижи, да улови фучащата вещица, която го гореше с нажежени клещи. Едва сега забеляза, че няма власт над ръцете си. Китките му бяха стегнати със здрави въжета. Внезапно споменът се върна. Битката… Гренилда… Той сведе дългите си мигли, а когато отново отвори очи, в тях нямаше чувство. Нямаше омраза, нямаше страх. Изгледа Иърин с отсъстващ поглед, сякаш изобщо не се интересуваше от присъствието й.

Младата жена побърза да се отдръпне. Пусна главата му и тя издрънча на коравата земя. Олаф простена от болка. В следващия миг тя скочи и острието на меча й се опря в гърлото му.

— Стани, Олаф! Стани веднага, норвежко куче!

Мъжът не обърна внимание на заповедта и стоманеното острие се заби в кожата му. Учудването в погледа му изпълни сърцето на Иърин с въодушевление. Мечът бавно се плъзна по бронираната гръд и слезе към незащитените хълбоци.