Хедър Греъм - Златната невеста

— Както желаеш, Вълко мой. — После се прозя, сложи ръка на гърдите му и се престори, че заспива.

Скоро Олаф потъна в дълбок сън, предизвикан от нервното изтощение, но Гренилда дълго не можа да заспи. Устните й дълго шепнаха гореща молитва към добрия бог Тор, умолявайки го да запази живота на любимия й.

Битката при Карлингфорд Лох беше една от най-кървавите, водили се някога на смарагдово-зеления остров. Късно следобед, обкръжен от безброй трупове, Олаф призна поражението си.

Кръв заливаше цялото му тяло, смесваше се с потта, която се стичаше в очите му и замъгляваше погледа му. Веднъж бе успял да се спаси от сигурна смърт само поради ужасяващия крясък на нападателя.

Ръката му, свикнала с верния меч, тежеше като олово. Духът му се противеше на кръвта и насилието, въпреки че беше свикнал с кървавите битки. Гадеше му се от миризмата на смъртта, която беше навсякъде. Цялото бойно поле беше осеяно с труповете на норвежки крале и принцове. Той още не знаеше, че е един от малкото оцелели пълководци с кралска кръв. Знаеше само едно — трябваше незабавно да отстъпи и да събере воините си, за да спаси живота им. Отстъплението щеше да бъде безразборно. Оцелелите щяха да бягат един през друг и да се крият и щеше да му бъде много трудно да ги събере отново.

Олаф вдигна ръце и даде знак за отстъпление. Днес датчаните щяха да завладеят Дъблин. Но някой ден той щеше да им отмъсти.

Той се приведе светкавично, за да избегне датската бойна брадва и масивното оръжие се заби в земята. Възползва се от удобния момент, за да повали врага си, после се огледа и видя изчезващите между дърветата норвежки воини.

Прекоси с големи крачки бойното поле, за да се скрие при тях в горичката, и откри Гренилда, която продължаваше да се съпротивлява ожесточено срещу връхлитащите от всички страни датчани. Тя се движеше с неосъзната грация, вдигаше и спускаше меча и отразяваше всеки удар на противниците си. В сърцето му нахлу луд гняв. Тя беше посмяла да престъпи заповедта му! В следващия миг бе обзет от безименен страх, защото си припомни нощния кошмар. Отровните змии бяха датчаните…

Той я повика и сините й очи срещнаха неговите. Жената се втурна към любимия си, спря за миг, направи няколко крачки и отново трябваше да спре, за да се защити срещу вдигнатия меч на един огромен воин.

Освободи се от него и се втурна с все сила към горичката, преследвана от десетина датчани, размахали бойни брадви, копия, вериги и мечове.

Олаф забърза да я пресрещне и й изкрещя да се опре с гръб на него. Двамата имаха насреща си не по-малко от десет противници, но редиците им скоро започнаха да оредяват.

— Тичай, Гренилда! — изрева след малко Олаф и се нахвърли върху последния жив враг. Изобщо не забелязваше кръвта, която се стичаше от драскотината на рамото му и заливаше бронята. Не усещаше и слабостта в крака си, причинена от дълбокия, зейнал прорез в бедрото. Сега не можеше да позволи на умората и болката да го надвият. Трябваше да се бие като демон и да забрави всичко освен волята за оцеляване.

След като се справи и с последния противник, той напусна бойното поле, затича се между дърветата и изкрещя високо името на Гренилда. Най-после тя му отговори. Той последва звука на гласа й и я откри полегнала под едно дърво върху постеля от мъх и сухи листа, по-красива от всякога. Олаф не видя нито мръсотията, нито кръвта и потта по лицето й. Погледът му беше прикован в прекрасните сапфиреносини очи. Те изразяваха всичко, което я вълнуваше в този миг. Ала след минута над зениците се спусна мъгла и от гърлото й се изтръгна болезнен писък — беше усетила приближаването на смъртта.

Олаф коленичи до нея.

— Не! — изкрещя дрезгаво той, обърна я по корем и затърси раната. Когато я обгърна с две ръце, усети, че по пръстите му се стича топла кръв. Ранена беше в гърба и докато я притискаше отчаяно до гърдите си, Олаф усети как животът бавно изтича от тялото й. Все пак тя събра последните си сили и се притисна до него.

— Любими мой — пошушна с угасващ глас тя.

Обзет от смразяваща болка, викингът приглади назад разбърканите й къдрици и целуна изстиващите устни.

— Ще те обичам, докато съм жив — закле се с пресекващ глас той и топлият му дъх се примеси с нейния. — Не бива да ме напускаш.

Макар че от устата й бликна кръв, тя успя да се усмихне. Силна кашлица разтърси немощните й гърди.

— Не умирай! — прошепна отчаяно Олаф. — Моля те, не умирай…

— Вземи ме в обятията си, любими, притисни ме здраво — изхърка задавено жената. — Твоята топлина… ще надвие смъртта. Дръж ме… любов моя… Замръзвам… Студено ми е… като в ледените бури на родната страна… — И шепнещият глас се прекърши.