Хедър Греъм - Златната невеста

Викингът притисна мъртвата до гърдите си, залюля я, заговори й тихо, като на спящо дете. Слънцето залезе, но той не изпусна любимата жена от обятията си. Когато най-после се изправи, тялото му трепереше като в треска. Отметна назад русата си глава и нададе протяжен вълчи вой, изразяващ бездънно отчаяние. И най-смелите датчани, когато чуха този рев, се разтрепериха и отправиха молитви към боговете си. Всички познаваха бойния вик на Вълка, който всяваше в душите им ужас и страх.

Ейд Финлейт стоеше на един хълм от другата страна на езерото и наблюдаваше кървавата битка. Приведените фигури, които претърсваха мъртъвците, бяха без изключение на датчани. Дали бяха победили, защото силите им превъзхождаха противника и притежаваха стратегически талант, или защото Свети Патрик бе чул езическите им молитви, той никога нямаше да узнае. Във всеки случай победата беше тяхна. Дъблин, години наред в норвежки ръце, сега принадлежеше на датчаните.

Ейд коленичи, затвори очи и безмълвно се помоли на Бога. Падналите воини, с които беше осеяно полето, бяха негови врагове, но той не се радваше на огромните загуби в редиците на норвежците. Нека всичко това свърши по-скоро, Всемогъщи, плачеше душата му. Нека датчаните управляват този град, нека издигнат крепостни стени, само да не нападат други части на страната. Нека заживеем в мир…

Ала той знаеше, че молитвата му няма да бъде чута.

— Татко! — Една ръка докосна рамото му и той се обърна към сина си Нийл от Ълстър, едър, симпатичен великан на около тридесет години, чийто сериозни зелени очи излъчваха наследения от бащата ум. — Фенен и Мелсихлайн ни очакват, татко. Трябва да слезем на бойното поле и да поискаме данък за ковчега на Свети Патрик.

Ард-Рий кимна, надигна се и потръпна от болка, когато ставите му изпукаха. В присъствието на Нийл това не го разтревожи, защото синът му не изявяваше желание да сложи на главата си кралската корона още докато баща му беше жив. Понякога Ейд се съмняваше дали момчето му изобщо има желание да стане крал на кралете. Тази титла не се наследяваше, а се предаваше между най-могъщите кралски племена. Младият мъж си имаше достатъчно трудности в Ълстър. Викингите представляваха постоянна заплаха.

За съжаление имаше достатъчно други принцове, които можеха да свалят един недостатъчно предпазлив крал, и мъж в положението на Ейд не биваше да показва слабост. Той посегна към юздите на коня си и се метна на седлото с младежка гъвкавост, без да обръща внимание на болките в ставите.

— Отиваме при датчаните! — извика на сина си Ейд и пусна коня в галоп.

Тромпетите на Ард-Рий дадоха сигнал. Ирландското пратеничество тръгна напред. Вече се здрачаваше, когато мъжете достигнаха бойното поле. И тъй като се наложи доста дълго да си проправят път между падналите, за да намерят Фригид Кривокракия, пълководеца на датчаните, в набързо вдигнатия лагер вече пламтяха множество огньове. Датчаните се хилеха триумфално и се тълпяха около ирландците. Дръзките им погледи караха Ейд да тръпне от ужас. Не можеше да се доверява на крехкото примирие, сключено с тази разбойници.

Въпреки това той не се побоя да застане очи в очи с кривокракия Фригид. Червенокосият водач, който се отличаваше със своята избухливост, тъкмо нареждаше на хората си:

— Намерете го! Вълкът трябва да умре! — Все пак той обузда гнева си и се обърна към новодошлия: — Страшно клане беше, Ард-Рий.

Ейд се усмихна мрачно. Датският кръволок очевидно се страхуваше от оцеляването на един определен норвежец. Вълкът Олаф бе успял да избяга.

Олаф прекара цяла нощ край тялото на Гренилда. Утрото видя един спокоен, променен мъж, изпълнен с мрачна решителност. Раната на бедрото му гноеше, но той не й обръщаше внимание. Вдигна мъртвата на ръце и тръгна да търси вода. Слънцето пареше незакритата му глава, но той не забави крачките си. Около обяд стигна до един поток, където можеше да окъпе любимата си. Изми почтително копринената коса и гладката, хладна кожа.

После направи носилка от клони и листа, положи я върху нея и сложи в ръцете й верния меч. Събра съчки от близката гора, натрупа ги на купчина, достатъчно висока, за да улесни пътуването й до Валхала. Вятърът щеше да я понесе към небето и тя щеше да седне до бога на войната Один и да води живот на принцеса, който не й бе съдено да води на земята.

Олаф целуна за последен път студените устни, намери кремък, запали искра и поднесе факлата към струпаната клада. Скоро носилката се обви в ярки пламъци. Докато слънцето залязваше, той стоеше на брега на потока и наблюдаваше огъня. Очите му бяха сухи. Вече не негодуваше срещу небето. Гренилда бе станала част от него, част от сърцето му.