Хедър Греъм - Златната невеста

На следващата сутрин не можа да се изправи. Беше отслабнал от загубата на кръв и от възпалената рана. Завлече се до водата, наведе се и пи жадно, после изми гнойта от бедрото си. Болката го опари почти толкова силно, колкото отънят, отнесъл мъртвото тяло на Гренилда.

Олаф се опита да почисти раната, но умората го надви и той рухна на земята. Остана да лежи близо до потока, заровил лице в тинята, златната коса мръсна и сплъстена. Ала меките вълнички не достигаха до устата и носа му. Вълкът беше паднал, но продължаваше да диша.

Иърин стана на пръсти от леглото си и безшумно се облече. Нахлузи къса вълнена туника и дебели кожени гамаши и пристегна талията си с изкусно изработен златен колан. Предстоеше й дълга езда и не искаше женското облекло да й пречи. Откачи зелената си наметка от куката до вратата и я уви около раменете си. Когато посегна към тежкото дървено резе, хъркането на Мергуин престана.

— Къде отивате, Иърин?

— Само до потока — отговори невинно тя и се усмихна.

— Не бива да излизате навън. В гората дебне опасност.

— Ще си взема меча — засмя се тя и дръзко прибави: — Какво толкова може да ми се случи? Нали казахте, че ще остарея, заобиколена от безброй деца? — Тя изскочи навън и избухна в смях, чувайки тихите проклятия на друида. Но той нямаше да се разтревожи сериозно, защото знаеше, че тя познава всяко кътче на гората. Освен това щеше да се пази от воините, отклонили се от бойното поле, да се вслушва в гласовете на вятъра и земята, както я беше научил самият Мергуин.

На всяка цена трябваше да стигне до бойното поле, да го види със собствените си очи.

Тя сама не знаеше каква сила я тласка нататък. Дълбоко в себе си разбираше, че омразата й към норвежците е смешна, защото датчаните бяха много по-големи варвари. Баща й, кралят на кралете, решаваше политическите въпроси с разума си, докато тя ги възприемаше с изранената си душа. За всичко бяха виновни норвежките нашественици — и водачът им Олаф Белия.

Иърин на няколко пъти спря коня си, за да избере най-скритите пътеки към хълма над езерото Карлингфорд. Следваше съвета на Мергуин и държеше ушите и очите си отворени. Трудно й беше да открие опасностите в един толкова хубав ден. Небето блестеше в наситено синьо, тук-там танцуваха пухкави бели облачета, във високата трева блестяха капчици роса, поляните бяха обсипани с ухаещи цветя.

Само след час тя скочи от седлото, завърза коня за едно дърво и започна да си проправя път през гъстите храсталаци към високите скали над Карлингфорд Лох. Нищо преживяно досега, дори клането в Клонтайърт, не я беше подготвило за страшната картина, която се разкри пред очите й. За момент й се зави свят. Над разкъсаните, обезобразени тела, осеяли бойното поле, вече кръжаха ята лешояди. Колко ли воини бяха загинали? Вероятно няколко хиляди…

Иърин се обърна рязко, за да избяга от този кошмар. Със същата решителност, с която беше дошла, сега си запробива път назад, за да избяга от отвратителната миризма на смърт и разложение. Не забелязваше, че ридае истерично, само бързаше да се върне при кобилата си. Тръни издраскаха бузите й, по лицето й потекоха розови ручейчета. Тя пое дълбоко дъх и възседна коня си. Едва сега се сети, че ужасът й е попречил да забележи дали падналите са норвежци или датчани. Все още не знаеше кой е постигнал победа.

Като се има предвид колко бяха мъртъвците, сигурно са датчаните, каза си тя. Щеше да бъде истинска ирония на съдбата, ако Вълкът е успял да се изплъзне от страшната сеч. Ако съществува висша справедливост, сега Олаф Белия трябва да лежи сред хората си и тялото му да служи за храна на лешоядите. Дано стане така, помоли се Иърин, за да забравя завинаги миналото и да стана мъдра като татко и примирена като Биди — защото онова, което видях, беше чудовищно. Дано никога вече не присъствам на такава кървава баня…

Тя трепереше с цялото си тяло. Имаше чувството, че цялата лепне в кръв, и копнееше за вода, в която да я отмие.

Така стигна до потока, който течеше през гората, и скочи от седлото. Завърза кобилата за едно дърво, огледа се и напрегнато се вслуша. В гората цареше мир и тишина. Иърин беше сама. Въпреки това стисна меча си в ръка и едва тогава се запъти към кристално чистата вода. Падна на колене, потопи лицето си в хладните вълни и си пожела течението да отнесе надалеч преживения ужас. Отпи няколко глътки и се надигна със затворени очи. Приглади назад влажните къдрици и започна да мига, за да отърси водните капчици от ресниците си.