Хедър Греъм - Златната невеста

Някой сложи ръка на рамото му. Мъжът не трепна, нито посегна към меча си, защото познаваше докосването. Той се обърна бавно към любимата си Гренилда, висока, смела жена, която се биеше наравно е мъжете. Красотата й беше единствена но рода си и владееше сърцето и душата му. Младата жена вдигна златните си вежди.

— Няма ли да си легнеш, Вълко мой? Не бих искала да видя как утре падаш от коня, изтощен след дългата, безсънна нощ…

Олаф се засмя и я привлече към себе си.

— Наистина ли искаш да спя, мила моя варварко? Или нещо друго ти се върти в главата?

Усмивката й го омагьосваше. Беше я срещнал, когато две викингски войски влязоха едновременно в едно село. След победата двамата водачи се втурнаха в галоп един срещу друг и през смях сведоха мечовете си. Оттогава яздеха заедно, любовна двойка, която търсеше приключения. Тя беше познавала и друга мъже, във вените й не течеше кралска кръв. Но докато другите воини се женеха за принцеси, които живееха на сигурно място в далечна та родина, Олаф определи Гренилда за своя постоянна спътница, която делеше с него добро и зло. Никоя друга жена не можеше да се мери с красотата и ума й.

Тя го освободи завинаги от напора да изнасилва невинни жени при нападенията над селата. Вече нямаше нужда да взема насила плачещи жертви, защото всяка нощ можеше да държи в обятията си това божествено създание. Разбира се, не можеше да откаже това удоволствие на хората си, защото жените се смятаха за част от плячката. Ала беше въвел строги нравила и все по-често викингите му оставаха със своите ирландки, без да ги смятат за робини.

Олаф целуна Гренилда и тя с готовност отвори устните си. Езиците им горещо се търсеха, разпалвайки желанието им.

— Хайде да си легнем — прошепна дрезгаво мъжът.

Щом влязоха в палатката, Гренилда свали мантията му, туниката, високите гамаши от груба кожа. Бурната радост, с която придружаваше всяко свое движение, накара кръвта му да закипи още по-силно.

Когато застана гол пред нея, погледът й се впи с любов в силното му тяло. Дъхът й се ускори, тя пристъпи по-близо и върхът на езика й докосна един белег върху бронзовите му гърди, покрити с тъмноруси косъмчета. Олаф нетърпеливо издърпа туниката през главата й, притисна я до себе си и я хвърли на леглото. Жадният му поглед обходи млечнобелите гърди с щръкнали розови връхчета, които издаваха обзелата я възбуда. Устните им отново се намериха, после той покри цялото тяло на Гренилда с огнени целувки, наслади се на задавените й стонове, обещаващи неизказано блаженство.

Двамата се съединиха, горещите му устни отново завладяха нейните, пръстите му се впиха в разпиляната й златна коса. Тя беше силна, неговата любима, и все пак излъчваше неустоима женственост. Гренилда отговори без задръжки на страстта му, обви с крака хълбоците му, с готовност се подчини на мъжката му сила.

По-късно Олаф лежеше до любимата си и милваше тръпнещото й тяло. Колко красива и съвършена беше тя — и колко много означаваше за него. Ненаситна любовница и безстрашен боец, съединени в едно лице — имаше ли нещо по-хубаво на света…

Тя се сгуши доволно в него и двамата потънаха в дълбок сън.

Понесен във вихъра на кошмара, Олаф видя виещи се змии, оплезили отровните си езици. Той грабна меча си и се опита да ги отпъди, но влечугите ставаха все повече и повече, а зад тях ехтяха смразяващи викове… Той се събуди, окъпан в пот, треперещ с цялото си тяло. Огледа се като подгонен дивеч, но в палатката му нямаше никой. Само Гренилда спеше тихо, скрита под кожените завивки. Тя се стресна от движението му и също се надигна.

— Какво ти е, любими? Вълкът, който устоява и в най-страшните битки, сега се е разтреперил като дете от някакъв си кошмар! Разкажи ми какво сънува и аз ще прогоня всички сенки на миналото.

Мъжът се взря като хипнотизиран в сапфиреносините й очи, осветени от бледия сърп на луната. В сърцето му пропълзя леден страх.

— Утре няма да участваш в сражението.

Жената възмутено отговори на погледа му.

— Аз се бия по-добре от повечето мъже — изсъска презрително тя. — Освен това съм господарка на себе си. Ще размахвам меча си винаги, когато искам.

— Ти не си господарка на самата себе си — отговори ядно Олаф. — Ти си моя спътница и ще правиш онова, което аз казвам!

Гренилда се поколеба, смаяна от неочаквания гняв, който бе пламнал в очите му. Дали да му напомни, че беше завоювала уважението на воините му, макар да беше само жена? Не, по-добре не. Тя го обичаше, затова реши да отстъпи, а после да направи онова, което смяташе за правилно. Притисна се до него и нежно прошепна: