Хедър Греъм - Златната невеста

— Станете на крака, убиецо! Ще ви отведа като заложник при баща си, но ви предупреждавам, че ако направите само едно погрешно движение, ще ви отнема мъжеството!

Мускулите на брадичката му се опънаха, в очите му пламна син огън. Трябваше да положи свръхчовешки усилия, за да се изправи. Застана с олюляващи се крака пред нея и без да иска. Иърин отстъпи назад. Макар да беше по-висока от повечето жени, този мъж я надвишаваше с цяла глава. Той стискаше зъби, за да се пребори с болката в бедрото, което трябваше да носи част от тежестта му. За драскотината в рамото дори не помисляше.

— Обърнете се, северняко! — изсъска Иърин. — Обърнете се бавно, ако не искате да усетите милувката на меча ми. Знайте, че нямам намерение да ви удостоя с лека смърт. Датчаните са били по-милостиви от мен. — Мъжът се подчини и усети острието на меча в гърба си. — Вървете сега — и не правете грешката да се обърнете!

Олюлявайки се. Олаф направи една крачка, спъна се и падна в калта. Иърин отново усети съжаление към него, но когато затвори очи, видя отново Клонтайърт, вдъхна миризмата на огъня, чу писъците на жените. Мечът й побутна гърба на падналия.

— Ще броя до пет, викинге, и ако не се изправите…

Мъжът се надигна по най-бързия възможен начин и тръгна пред нея към завързаната за дървото кобила. Без да го изпуска от очи, Иърин посегна към юздите и прехапа устни, когато го видя да се олюлява. Тежката, изцапана с кръв броня сигурно теглеше безмилостно към земята отслабеното му от раната тяло, но ужасният спомен отново й помогна да победи съчувствието. Тя преряза лявата юзда на кобилата си.

— Вдигнете ръце! — Заплашен от смъртоносното оръжие, Олаф се подчини неохотно. Ледът в очите му не се стопяваше. Иърин трудно се справяше с една ръка, защото другата стискаше меча. Все пак тя успя да закрепи юздата за оковите на ръцете му. Въпреки жалкото му състояние, не можеше да му се довери. Бдителността й не биваше да отслабва нито за миг.

Още по-трудно й беше да възседне коня. Ръцете й бяха заети с меча и с юздата, към която беше привързала заложника си. За щастие кобилата беше послушна и с мек нрав и остана неподвижна, докато господарката й с усилие се покачи на седлото. Иърин притисна колене в корема на животното и го насочи бавно напред.

Когато хвърли бърз поглед към пленника, тя не можа да сдържи възхищението си. Макар и обрулено от слънцето, лицето му беше пепелявосиво, разкривено от болка. Все пак той тичаше до краката на коня, без да издава нито звук.

Студените сини очи, които отговориха на погледа й, изглеждаха странно безжизнени, но в тях се четеше подигравка, която я накара да потрепери. Въпреки че беше полумъртъв, този мъж продължаваше да бъде опасен. Ако не беше раната, сигурно щеше да разкъса въжетата и да ме смъкне от коня, помисли си уплашено Иърин и насочи меча към гордото, изразяващо презрение лице.

— Предупреждавам ви, убиецо! Ако направите опит да се освободите, горчиво ще се разкайвате.

Без да сваля поглед от нея, мъжът политна напред и се строполи на земята. Иърин скочи от коня и завърза юздата за едно дръвче. После предпазливо пристъпи към падналия. Дали не се преструва? Тя заби острието на меча в гърба му, но той дори не трепна. Дали беше мъртъв? Разбира се, човек като него заслужаваше смърт, но Иърин не искаше да носи отговорност за нея. Такава отговорност подобаваше на баща й, на братята й, на воините, които се изправяха срещу неприятелите на бойното поле.

Тя въздъхна, наведе се и сложи ръка върху широкия гръб. Олаф дишаше. Тъй като се бяха движили по пътеката покрай потока, Иърин реши да съживи изпадналия в безсъзнание пленник с малко вода.

Обърна го по гръб, изправи го и облегна безжизнената фигура на стъблото на един дъб. Завърза го набързо с юздата, извади от чантата на седлото малката си сребърна чаша и я напълни с вода от потока.

Очите на викинга все още бяха затворени. Потискайки треперенето си, Иърин поднесе чашата към сухите му устни и водата потече по брадата му. Ресниците му потръпнаха, устата му се раздвижи. Все още в безсъзнание, той започна да преглъща.

— Бавно! — предупреди го тихо Иърин.

В този миг норвежецът отвори леденостудените си очи и я погледна втренчено. Очевидно беше разбрал мъдрия й съвет, защото спря и пое дълбоко дъх, преди да отпие следващата глътка.

След малко опита да се раздвижи и забеляза, че е вързан за дървото.

— Благодаря — прошепна на норвежки той и се опита да се усмихне.

Девойката побърза да отмести очите си. Въпреки че беше вързан, този мъж продължаваше да й вдъхва страх.