Хедър Греъм - Златната невеста

Иърин въздъхна едва чуто, притисна се по-силно да него и меката й гръд се потърка в ръката му. По устните на Вълка заигра горчива усмивка. Пленницата му също беше потънала в царството на съня.

За съжаление сънят на Иърин се различаваше от неговия. Събуждайки се, тя просто търсеше топлотата и силата на прилепналото до нея тяло, което й даряваше сигурност и уют.

Тя се протегна сладостно, вдигна копринените си ресници и се озова лице в лице с норвежкия вълк.

Забелязал ужаса в погледа й, Олаф се ухили доволно. Девойката погледна надолу, към смачканата туника, към краката си, преплетени с неговите. После бързо отблъсна ръката му от гърдата си, тресната от странното парене, което бе усетила. Внезапно мъжът се изсмя, но смехът му прозвуча кухо и безрадостно. В този миг Иърин осъзна наново унизителното положение, в което бе изпадаща, и в сърцето й нахлу дива омраза. Тя го блъсна с все сила и започна да го рита, стараейки се да улучи раненото му бедро.

Смехът му замлъкна също така внезапно, както беше дошъл, и отстъпи място на луд гняв. Той се стрелна нагоре, седна върху бедрата й, сграбчи двете й китки и ги изви над главата. Той е възвърнал вълчата си сила, каза си отчаяно Иърин и съжали за прибързаното си нападение. Твърде късно.

— Би трябвало да ви дам няколко урока по добро държание, ирландска вещице — изсъска ядно мъжът. — Благодарете на своя Бог, че мислите ми са заети с друго — и че се нуждая от вашата помощ. Кракът ми бе прободен от датчанин. — Той я пусна, изправи се на крака и я дръпна да стане. — Отиваме при водата. — Щом стигнаха брега, я блъсна да седне и предпазливо се отпусна до нея. — Почистете раната и го направете както трябва, защото продължава да ме пари. Излекувайте болката!

Ръцете й трепереха, но тя изпълни заповедта и охлади раната с бистрата вода на потока. Очите й непрестанно търсеха неподвижното мъжко лице. Олаф беше отметнал глава назад и очите му бяха затворени, но щом Иърин вдигнеше глава, те се присвиваха в тесни цепки, от които се излъчваше недвусмислено предупреждение.

— Тинята на този поток идва от една много особена глина — проговори колебливо тя. — Щом измия раната ви, ще сложа върху нея лапа от глина и водни растения. Така болката и паренето ще престанат…

— И коварната ви отрова ще ме убие? — попита остро той.

— Не! Говоря ви истината!

— Тогава сложете лапата, но внимателно.

Иърин откъсна още малко кожа от разкъсаните гамаши върху раненото бедро, после още едно парче от туниката си и направи превръзка. Докато месеше тинята с водните растения, тя усещаше по-силно от всякога смущаващата близост на норвежеца. Горещият му дъх милваше тила й. Когато се наведе над крака му, топлината му опари кожата й. Дори когато не го гледаше, чувстваше върху себе си погледа му, в който се примесваха студена подигравка и презрителна насмешка.

Винаги, когато неволно докоснеше тялото му, по кожата й пробягваха горещи тръпки. Трябваше да избяга и този път Олаф не биваше да я стигне, защото й се налагаше да го нарани още веднъж и да разпали до крайност отмъстителността му.

Мъжът без усилия отгатна мислите й.

— Отмъщението е сладко, нали, ирландска вещице!

— О, да, викинге, отмъщението е сладко — потвърди тя и докосна превръзката на бедрото му, сякаш искаше да се увери, че е прилепнала добре към раната. После се изправи и се протегна, преструвайки се на уморена. Както се надяваше, мъжът сведе глава и огледа превързаното място. Не, още не е възвърнал напълно силите си, каза си тържествуващо Иърин. Не е ял почти нищо, а болката в раната продължава да го мъчи. Нищо, че се е наспал през нощта. Ако побегне, той няма да може да я настигне. Трябва незабавно да избяга, защото „сладкото му отмъщение“ беше неизбежно…

Тя се приведе към растящия наблизо храст и вдигна един счупен клон. Можеше само да се надява, че Олаф няма да забележи нищо. Ала той чу шума и вдигна очи — само с миг закъснение.

Иърин стовари клона върху главата му и преди да се замъгли, погледът му й изпрати недвусмислено послание. Ако някога попаднеше отново в ръцете му, отмъщението щеше да бъде страшно.

Мъжът рухна на земята, но Иърин знаеше, че не го е улучила смъртоносно. Кой знае, може би дори не бе изгубил съзнание. Все пак тя не изчака да види резултата от отчаяната си стъпка, а се втурна да бяга като подгонена сърна, забравила коня си и абсурдното желание да вземе в плен Олаф Белия. Хукна като безумна между дърветата, през храсталаци и тръни, обзета от единственото желание да избяга колкото се може по-далеч от мъжа, който излъчваше такава невероятна сила и могъщество.