Хедър Греъм - Златната невеста

— Надявам се да си прав. А сега иди да доведеш конете. Крайно време е да свалим тези брони.

Грегъри смръщи чело.

— Откъде знаеш, че баща ти е свикал събрание на съвета?

— Каза ми го Мергуин. Преди малко, в гората.

— Мергуин значи!

Иърин се усмихна измъчено.

— Старият друид има някои свръхестествени дарби, нали знаеш?

Братовчед й потисна напиращото на устните му проклятие и изчезна между дърветата.

Иърин свали шлема си и се замисли за Фенен. Решението му да воюва на страната на Златната жена-воин я караше да го харесва още повече. Приятно беше да разбере, че любимият й се отличава с воинска смелост…

Когато се върна, Грегъри й помогна да свали златната броня, тя го освободи от тежкото му снаряжение.

— Иърин… — започна колебливо момъкът.

— Какво има, Грегъри?

Той й обърна гръб и започна грижливо да подрежда шлемовете и ризниците в чантите на седлата, за да бъдат добре скрити при пътуването до Тара.

— Как ни е намерил Мергуин? Откъде е можел да знае, че е ме тук?

— Той знае много неща. И аз не знам как, но ги вижда. Хайде, Грегъри, да го потърсим в гората и да тръгваме към Тара. Имаме късмет, че ни намери! Татко ще си помисли, че през цялото време сме били с него.

Нямаше защо да търсят друида, защото в този миг той се появи между дърветата, възседнал червения си жребец, с развяна от вятъра дълга коса.

— Е, можем ли вече да тръгваме за Тара?

Без да кажат дума, Иърин и Грегъри се метнаха на седлата и препуснаха след него. След известно време Иърин го настигна и попита:

— Защо татко е свикал събрание на съвета? Случило ли се е нещо?

Старецът я изгледа с непроницаемия си поглед.

— Би могло да се каже и така, милейди Иърин. Олаф Белия е прогонил датчаните от Лифей и е завзел Дъблин. Господаря на вълците се е върнал.

Безименен страх сви сърцето й, когато друидът добави с безизразен глас:

— Говори се, че няма да се задоволи с Дъблин. Хората твърдят, че Вълкът е хвърлил око на Тара.

— Забранявам ти да напускаш Тара по време на моето отсъствие. Проявих великодушие, като ти позволих да придружаваш Грегъри в поклонническите му пътувания, макар да го смятах за безсмислено. Ала докато се води война, ти си длъжна да стоиш тук. Разбра ли ме, дъще моя?

В очите на Иърин пареха сълзи. Баща й, братята й, Грегъри — всички тръгваха срещу норвежкия вълк, който бавно, но неумолимо напредваше с многохилядна войска. Ирландските крале се бяха събрали в долините на Тара, за да се преборят с обединени сили със страшния неприятел. Ард-Рий беше естественият им водач.

— Да, татко — отговори с половин уста тя и бащата улови с ръка брадичката й.

— Знаеш, че в старото ми сърце се крие слабост към теб, момичето ми, но този път говоря сериозно. Ако не изпълниш заповедта ми, наказанието ще бъде безмилостно.

Иърин кимна и безмълвно го изчака да възседне коня си. После забърза след майка си, за да целуне братята си. Когато намести токата на наметката на Нийл, на лицето й грейна измъчена усмивка.

— Пази се, братко.

— Горе главата, сестричке! Ще се върнем скоро.

Той се обърна да се сбогува с жена си, а Иърин отиде при Грегъри.

— Ясно е, че Златната жена-воин трябва да изчезне, поне за известно време — пошепна в ухото й той. — И така е по-добре. Поне ще бъдеш на сигурно място.

— Толкова ме е страх за татко и за всички вас, Грегъри.

— Сигурен съм, че ще се върнем живи и здрави.

— Надявам се. С цялото си сърце.

Една ръка докосна рамото й и тя се обърна стреснато. Фенен застана пред нея, притисна я в прегръдките си и нежно целуна меките й устни.

— Аз също ще се върна и тогава няма да чакам повече. Ще поговоря с баща ти и ще те направя своя жена.

Иърин отвори уста, за да протестира, но предпочете да премълчи. Когато ирландската войска се върнеше, Вълкът вероятно щеше да бъде мъртъв и заплахата от страна на норвежците отстранена.

— Пазете се, Фенен Мак Кормак.

— Борбата няма да трае дълго, обещавам ви, красавице моя. — Той се изправи гордо, метна се гъвкаво на коня си и препусна напред, за да подреди редиците на воините от Конаут.

Иърин потърси с очи Грегъри, но той вече беше тръгнал. Майка й стоеше неподвижно, загледана с тъга след съпруга си, който яздеше начело на дългото шествие. След малко въздъхна и сложи ръка на рамото на дъщеря си. Двете изчакаха, докато и последният ездач се скри в облака прах, позлатен от яркото обедно слънце.

Дните в Тара минаваха бавно. Всекидневните задължения се струваха на Иърин все по-глупави и досадни. Бяха й наредили да пази овцете. Докато животните хрупаха сочната трева, тя лежеше на топлата земя и мечтаеше за победоносното завръщане на ирландците. Само смъртта на норвежкия вълк можеше да я освободи от всички грозни спомени. Въображението й рисуваше също как Фенен Мак Кормак коленичи пред нея и моли за ръката й. А баща й, горд от героичните дела на младия крал, се съгласява с радост…