Хедър Греъм - Златната невеста

Нима норвежецът беше решил да му откаже достойната смърт на бойното поле? Не можеше да си представи, че Вълкът, известен навсякъде със странното си милосърдие — ще лиши от тази чест Ард-Рий, който му беше достоен противник.

За негова изненада една ръка, увита до кокалчетата на пръстите е в кожа, се протегна към неговата. В ледените сини очи просветваха весели искри.

— Изправете се, кралю на Тара. — Дълбокият глас, който заговори Ейд на майчиния му език, звучеше учудващо приятно. Объркан, ирландският пълководец посегна към предложената ръка, а русият великан прибави:

— Надявам се, че когато стигна до вашите години, ще бъда в състояние да проявя вашата смелост и сила.

Ейд се изправи, полагайки усилия да не се олюлява.

— Не е ли време да ме убиете, господарю на вълците? — попита на норвежки той. — Окажете тази последна услуга на един крал и запазете достойнството му.

Викингът се засмя, но Ейд не можеше да знае, че е първият човек, предизвикал топли искри в студените му очи — от много време насам.

— Кълна се във вашия християнски бог, Ард-Рий, че нямам намерение да ви взема живота. Върнете се при воините си. Няма да ви сторя нищо лошо, защото сте умен и човек на честта.

Ейд не повярва на очите си, когато едрите северняци се разстъпиха пред него и го пропуснаха да мине. Ей сега ще забият брадва в гърба ми, каза си безпомощно той, но Олаф държеше на думата си. Кралят на кралете прекоси необезпокоявано затихналото бойно поле, а норвежците изчезнаха безшумно в близката гора. Ейд благодари на всевишния за странния каприз на Вълка, който му беше подарил живота, и започна да премисля резултатите от битката. Ала и при най-добро желание не можа да каже кой е победителят.

На четиридесет мили от него, навътре в страната, дъщерята на Ейд Финлейт напусна бойното поле на своята собствена битка. Грегъри и отрядът на Златната жена-воин успяха да спасят Тара, но докато яздеше през гората, Иърин усещаше странна потиснатост. Братовчед й беше ранен и тя трябваше да го отведе колкото се може по-скоро при Мергуин, който притежаваше почти магически лечебни сили.

Грегъри яздеше редом с нея. Усмихна й се, макар че лицето му беше разкривено от болка, и младото момиче побърза да го успокои:

— Ей сега ще стигнем. Друидът ще ти помогне, ще видиш.

— Страх ме е за теб, не за мен.

Иърин не отговори веднага. Този ден за малко не й донесе смърт. Незнайно как се бе озовала в най-гъстата навалица и бе започната ожесточен двубой с огромен датчанин, силен като мечка. И досега не знаеше как бе успяла да се изплъзне от убийствената му бойна брадва. Слава Богу, поне не й се наложи да го убие, защото Грегъри побърза да й се притече на помощ. Все пак Иърин беше разбрала, че е в състояние да убие човек — макар и само за да спаси живота си.

Сърцето й се отвращаваше от войната. Освен това знаеше какво безпокои братовчед й. Скоро можеше да се озове срещу друг, не по-малко силен противник и кой знае дали щеше да намери сили да му нанесе смъртоносния удар…

— Не се страхувай — промълви тъжно тя. — Сигурна съм, че мога да се справя с всяко опасно положение.

— Най-добре е никога вече да не обличаш златната си броня.

Двамата продължиха пътя си в мълчание. Както беше очаквала Иърин, Мергуин знаеше всичко за случилото се. Той превърза раната на Грегъри, нахрани ги и им приготви постеля в колибата си. Иърин остана много учудена от мълчанието на друида. Въпреки изтощителната битка, тя се отпусна на мекото легло и заспа като дете.

За закуска имаше пушена риба. Мергуин продължаваше да мълчи и девойката напразно се стараеше да отгатне причините за странното му настроение. На сбогуване тя прочете в очите му дълбока тъга и искрено съчувствие. Погледът му се запечата в съзнанието й завинаги. Какво ли се беше случило? Много й се искаше да поговори с братовчед си, но Грегъри се беше свил на седлото с разкривено от болка лице и тя не искаше да го товари с допълнителни грижи.

Двамата стигнаха в Тара без произшествия. Грегъри остана само един ден в палата и побърза да се върне в лагера на Ейд Финлейт.

Иърин отново се зае със стадото овце и потъна в мечтанията си, без да подозира, че те скоро ще се разтворят в едно ужасяващо нищо.

Ейд Финлейт се облегна изтощено на едно високо дърво и се загледа към полевите укрепления на Дъблин. Земните насипи постепенно се заменяха от каменни стени, споени с мазилка. Пълководците му седяха край лагерните огньове и празнуваха успеха си, ала Ейд се съмняваше, че днес ирландската войска е извоювала победа. Зелените хълмове бяха напоени с кръвта на воините. Много от тях, до вчера здрави и весели, сега лежаха посечени на бойното поле. Колко още щеше да трае войната? Викингите няма да престанат да нападат земите ни, каза си обезкуражено той. Хитрият Олаф си играе с нас на котка и мишка.