Хедър Греъм - Златната невеста

Иърин никога нямаше да узнае колко страдаше брат й от решението на съвета.

Пътуването трая няколко дни. Нощуваха в попътните села, посрещани с радост от жителите им. Докато наближаваха ирландския лагер пред Дъблин, Иърин се бореше с нарастващия страх. Ако баща й беше узнат нещо за двойствения й живот, щеше да й крещи часове наред — но какво друго можеше да й направи? Може би беше решил да я затвори в манастир или да омъжи за някой могъщ, но отвратителен крал, но тя беше убедена, че няма да изпълни заплахата си. Все пак тя не беше сторила нищо лошо. Златната жена-воин беше защитила столицата Тара, докато кралят се биеше срещу викингите.

Когато се изкачиха на един хълм, Иърин се загледа към Дъблин, пред чиито стени бяха разпънати ирландските шатри, простиращи чак до хоризонта. Много по-голям от лагера беше града, в който се издигаха великолепни сгради от камък и дърво.

— Татко иска да те види веднага — обясни Нийл и пришпори коня си. Кобилата на Иърин го последва надолу по склона. Докато яздеха между шатрите, принцесата кимаше на всички страни и мъжете се кланяха почтително. Тя се опитваше да се усмихне, макар че внезапно й се дощя да обърне коня си, да полети в свитата сестра си Биди и да скрие глава на гърдите й. Може би монахинята щеше да измоли от всевишния някакво чудо, което да ги върне обратно в Тара…

Без да изостава от Нийл, Иърин стигна пред шатрата на баща й, която беше опъната малко по-настрана от другите. Свитата остана на назад. Брат й скочи от седлото и й подаде ръка. Като прочете съчувствието в очите му, Иърин бе обзета от нов страх. Ард-Рий сигурно беше побеснял от гняв, щом бе заповядал да доведат дъщеря му пред стените на неприятелския град. Ала само след миг в сърцето й се надигна гняв. Аз бях предадена, каза си ядосано тя. Вече седмици наред огромната войска на баща ми преследва норвежкия вълк — и не прави нищо, за да го прогони от страната ни. По всичко изглеждаше, че между двете армии цареше мир. Даже Нийл бе споменал нещо с половин уста.

Иърин затвори очи и си припомни онзи паметен ден в гората, на брега на потока. Защо не посмя да забие меча в гърлото на викинга? Ако го видеше отново, дали той щеше да си спомни за нея? Разбира се, след като бе обругала презрително тежко ранения воин и го бе ударила по главата, за да му избяга… Тя преглътна конвулсивно и намести красивата си наметка.

Не, нямаше голяма вероятност да го срещне отново. Дори ако баща й беше сключил примирие с норвежците, той в никакъв случай нямаше да седне на една маса с варварите, камо ли да позволи на дъщеря си да играе ролята на гостоприемна домакиня — все едно колко беше разгневен.

— Влез при татко — подкани я тихо Нийл.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита остро Иърин.

— Татко желае да разговаряте насаме. — Младият мъж я погледна натъжено, метна се на коня си и препусна към шатрата си.

Останала сама, Иърин пое дълбоко дъх, отметна платнището и влезе. Баща й седеше зад грубо издялана маса и проучваше някакви документи. Виолетовата му наметка висеше от раменете до пода. Когато вдигна глава, сърцето на Иърин спря да бие. Никога не я беше гледал така пронизващо. Защо, за Бога, защо? Той й беше баща! Нима не проумяваше, че Златната жена-воин беше сторила добро на страната си? Защо виждаше само нарушаването на закона Адамнан?

Защо не бяхме в Тара, каза си горчиво тя, а не пред тази викингска крепост! Тогава можеше да изтича при него, да го прегърне, да го целуне и да помоли за прошка… Не, не би могла да направи това дори ако бяха в Тара, не и пред тези ужасяващи очи, пред това страшно вътрешно напрежение, което владееше цялото му същество.

Не знаейки как да постъпи, Иърин притисна ръка до гърдите си и се поклони дълбоко и почтително.

— Татко мой, покорно те моля да ми простиш.

— За какво? — попита объркано Ейд и вдигна вежди.

Той не знае, каза си Иърин и едва не се строполи на земята от облекчение. Защо тогава я бе повикал в лагера си? Без да вдига очи, тя промълви едва чуто:

— За всичко, което може би съм сторила и което е предизвикало гнева ти.

— Ти не си ме разгневила с нищо, Иърин. — Този път в гласа му прозвуча такова неудобство, че Иърин изненадано вдигна очи. Баща и не вдигаше глава от пергаментите си. — Повиках те тук, за да те омъжа.

— Но…

— Без но! — изрева внезапно Ейд. — Много добре знаеш, че твърде дълго търпях капризите ти! Вече няма да се показвам великодушен и благосклонен.

Иърин понечи да протестира, но благоразумно замълча. Ами ако я беше обещал на Фенен Мак Кормак? Разбира се! Тя едва не избухна в смях, припомнила си сладките сънища на пасището. Може би наистина беше дошло времето да започне мирен живот като съпруга и майка. От друга страна обаче — защо баща й я бе повикал тук, на покритото с трупове бойно поле, за да я омъжи за човек, когото познаваше от години? Девойката вдигна глава и с достойнство отговори: