Хедър Греъм - Златната невеста

Тя замлъкна смаяно, когато сестра й избухна в луд, истеричен смях. Добър? Към мен? Никога, не и след хиляда години. Той я мразеше, както тя мразеше него. Защо не го убих тогава в гората, проплака отчаяно тя и внезапно й хрумна нова идея. Ако разкаже на баща си за срещата в гората, той щеше да разбере, че е поверил дъщеря си в ръцете на един отвратителен варварин и… Не, нищо нямаше да излезе от този план. Нищо не беше в състояние да умилостиви Ейд Финлейт. Той бе затворил сърцето си за дъщеря си, не се интересуваше от живота й, мислеше единствено за скъпоценната си Ирландия.

— Време е да спиш — каза тихо Биди и прекъсна трескавите размишления на сестра си.

Иърин поклати глава.

— Тази нощ ще избягам. Направила съм достатъчно за страната и народа си.

— Как ще избягаш? — попита уплашено Биди. — Шатрата се охранява най-строго.

— Има достатъчно мъже, които ще ми помогнат. Освен това ще взема меча си, а аз мога да боравя с него, нали знаеш.

Биди се постара да прикрие дълбоката си загриженост и се опита да се усмихне.

— Е, щом си решила да бягаш, първо трябва да се подкрепиш. Ще поръчам да ни донесат нещо за хапване.

— Права си. Ще имам нужда от всичките си сили. Донеси ми малко повече хляб и пушено месо за из път. Кой знае колко ще ми се наложи да яздя.

Измъчвана от угризения на съвестта, Биди отвърна глава.

— Ей сега ще се върна.

Тя изскочи от палатката и забърза към огъня на баща си, който тъкмо се съветваше с Нийл и няколко мъже от Ълстър. Щом видя уплашеното лице на дъщеря си, Ейд побърза да отпрати останалите.

— Татко — започна направо тя, — страх ме е за Иърин. Решила е да избяга през нощта, но не това е най-важното. Страх ме е, че по-скоро ще се прободе с меча си, отколкото да се омъжи за Вълка. Нищо чудно да забие нож в сърцето си точно пред брачния олтар. — Болката в очите на Ейд сви сърцето й и тя сложи ръка на рамото му. — Един ден Иърин ще ти прости, татко.

— Дали? — Потънал в мислите си, Ейд помилва ръката й. — Само ако можеше да разбере… — Той въздъхна горчиво. — Странно е, но аз имам по-голямо доверие на Олаф, отколкото на повечето от моите пълководци. Той е човек на честта.

— Да, татко, знам.

— Каквото и да е замислила Иърин — тя трябва да се омъжи за Олаф. — Той помълча малко, после стана от писалището си. — Чакай ме тук. Мергуин е някъде в гората. Ей сега ще се върна.

— Иърин чака да й донеса вечеря. Чака и запаси от храна за бягството.

Ейд кимна, повика един пост и му нареди да донесе храна. После излезе от шатрата. Биди трепереше с цялото си тяло. Беше отвратително да измами така малката си сестричка и да й причини болка. Но, подобно на баща си, тя притежаваше дарбата да поставя благото на Ирландия над съдбата на отделния човек. Ако Ард-Рий и Олаф Белия обединяха силите си срещу многобройните датски, норвежки и шведски нашественици, те щяха да спасят безброй невинни хора.

Когато Ейд се върна, той подаде на Биди мъничко шишенце, пълно с прах.

— Дай й половината, така ще спи дълбоко през нощта и ще се събуди покорна. Утре сутринта ще й дадеш още четвърт, а последната доза преди венчавката. Разбра ли ме?

Биди прехапа устни и покорно кимна с глава.

Аз съм будна, каза си Иърин. Не, не беше истински будна. По-скоро сънуваше. В палатката влизаше светлина, макар че трябваше да бъде тъмно. Биди отдавна трябваше да я е събудила.

Да, наистина беше сън, защото всичко наоколо беше като в мъгла. Опита се да седне и успя, но мъглата пред очите й не се разсея. А сега в съня й се появи Биди.

— Донесох ти закуска, Иърин. Трябва да хапнеш нещо.

Иърин се подчини. Какъв приятен сън… Не се чувстваше слаба, но беше толкова лека, че сякаш щеше да се разтвори във въздуха.

— Изпий медовината, Иърин, трябва да я изпиеш докрай — настоя Биди и Иърин послушно посегна към чашата.

Зад Биди се появиха и други жени и Иърин се усмихна, защото всички бяха мили с нея. Едната среса косата й, бавно и внимателно. Тя самата не правеше нищо, освен да се наслаждава на великолепното усещане за лекота. Жените я измиха, после я облякоха в коприна, която нежно милваше кожата й.

Тогава в палатката влезе баща й и Иърин смръщи чело, какво търсеше той в красивия сън! Та тя му беше сърдита! Все пак на лицето й изгря усмивка. Тя обичаше баща си и не можеше да му се сърди твърде дълго. Защо я гледаше толкова загрижено? Тя му подаде ръка, той я стисна здраво и я поведе навън.

— Може ли да язди? — чу се шепотът му.

— Да. Няма да се отделяме от нея.