Хедър Греъм - Златната невеста

Иърин размишляваше трескаво.

— Как бих могла да ви помогна? Татко ми изтръгна обещанието да не мърдам от Тара, а мама ми изнамира какви ли не задължения.

— Ако не действаме, отцепниците ще опустошат Тара!

— Не мога да си представя, че татко ще изостави своя град на произвола на съдбата!

— Не разбираш ли! Войските се отдалечават в посока Дъблин и боевете стават от ден на ден по-ожесточени. Взел съм всички хора, от които можа да се лиши Ейд. Иърин, баща ти очаква от мен да победя и аз вярвам в силата на ръката си. Но трябва да изненадаме врага. Измисли нещо, моля те!

Той видя как братовчедка му се бори със себе си. Кое ли я безпокоеше повече — дали че трябваше да облече отново златната броня и да се бие срещу варварите, или че щеше да престъпи заповедта на баща си? Иърин се замисли и когато след известно време заговори, гласът й прозвуча ясно и решително:

— Знам под какъв претекст да се измъкна. Ще кажеш на мама, че Мергуин се е разболял и че ти и хората ти ще ме придружите до колибата му. Така Златната жена-воин ще може да с появи внезапно в гората, където живее той.

— Идеята ти е чудесна, братовчедке!

Иърин стана и изтърси пясъка и тревичките от роклята си. После погледна към красивите постройки на Тара, огрени от слънцето, и си припомни деня, когато мечтаеше за героични дела в колибата на друида. Сега беше героиня, но по ирония на съдбата вече не искаше да бъде такава.

— Да вървим! — Тя подаде ръка на братовчед си и продължи: — Ще отидем при мама и сестрите ми. Трябва да им съобщиш добрите новини от татко и братята ми. После поговори с жените, чиито мъже няма да се върнат.

Двамата се отправиха към коня на Грегъри, той улови юздата, а Иърин свирна на кучетата. Събраха овцете и забързаха към Тара.

Олаф Белия играеше невероятна игра на котка и мишка. Дни наред норвежците нападаха малки села, после светкавично изчезваха, винаги на крачка пред ирландците, и бавно се оттегляха към столицата си Дъблин.

Дойде денят, когато Олаф зае позиция пред рова около Дъблин, готов за решителната битка. При това приложи тактиката, която прилагаше и дъщерята на Ейд — без баща й да знае. Примами ирландците в засада. Боят се разрази рано сутринта, бушува до късния следобед и продължи дори когато над полето се спусна мрак.

Ейд, който се биеше наред с воините си, осъзнаваше болезнено старостта си. На пръв поглед, ирландците бяха удържали полето пред гористите хълмове, но кралят скоро забеляза, че това е било измама. До преди миг около него бяха само ирландци, сега обаче от всички страни се спускаха норвежци.

Стар съм, каза си уморено той, животът ми отива към своя край. Ала това прозрение не можеше да му помогне пред лицето на смъртта. Помисли за Мейви и децата си, за Ирландия, която мечтаеше да види свободна и обединена. Затова вдигна отново меча си, макар че го очакваше поражение.

Също така внезапно, както се бяха появили, враговете се оттеглиха. Главата му забуча, погледът му се замъгли и той затвори очи. Когато отново ги отвори, пред него стоеше Олаф Белия. Ейд го погледна и разбра, че всичко, което се говори за него, е вярно. От този мъж се излъчваше някаква необикновена сила. Беше огромен, дори за викинг, а под богато украсената ризница се криеше могъщо тяло.

Без да бърза, мъжът крачеше към Ард-Рий. Не искам да умра, каза си внезапно Ейд. Без да сваля поглед от студените сини очи на врага си, той се изправи гордо и се постара да овладее обзелия го страх. Помоли се на Бога, вдигна меча си и се хвърли срещу норвежеца. Олаф парираше с лекота ударите му и срещата между двамата вождове приличаше по-скоро на гъвкав танц, отколкото на битка на живот и смърт.

Раменете на краля трепереха под напора на тежкия меч. Той се справяше все по-трудно с добре прицелените удари на противника си. По някое време се огледа и разбра, че никой не се намесва в двубоя. Е, поне не рискуваше някоя бойна брадва да го улучи в гърба. Но и без това нямаше шанс срещу този превъзходен боец. Единственото му утешение беше, че успя да издържи толкова дълго. Щеше да загине с геройска смърт и всички щяха да го запомнят като горд воин и пълководец.

Силен удар с острието на меча го принуди да падне на колене. Кралят се опита да се изправи, но се подхлъзна в кървавата кал, неспособен да вдигне отново тежкото си оръжие. Ейд затвори отново очи, видя пред себе си зелена трева, усети дъх на свежа земя, представи си усмивката на Мейви, синевата на ирландското небе. Когато усети на гърлото си острието на противниковия меч, направи усилие да не трепери. Ала мечът се отдалечи и той отвори смаяно очи.