Хедър Греъм - Робинята на викинга

Ерик се отдели от устните й и я погледна. Очите й бяха затворени, дъхът идваше на тласъци между полуотворените устни. Дали пък не искаше да го измами? По-скоро мамеше себе си. Не, тя беше благословена с красота и чувственост и ако съумееше да я държи в подчинение, скоро щеше да се научи да отговаря на желанията на тялото си.

— Ти си моя — пошепна в ухото й той. — Моя жена. Помни това. Никога не ме забравяй.

И започна да се движи в нея.

Този път даде воля на страстта си и я увлече със себе си в големия порой. Яздеше я диво и горещо и когато достигна върха, сякаш със семенната течност в тялото й се изляха и последните остатъци от гнева и напрежението му. Тя му принадлежеше и от днес нататък щеше да го знае.

Усети тръпките на тялото й, усети как се отпусна под него. До края на нощта лежа върху нея, докато накрая тя изплака от болка и ядно се опита да се отърси от тежестта му.

Най-после я освободи и тя му обърна гръб и се сви на кълбо. Мина доста време, преди раменете й да се отпуснат. Все пак успя да заспи отново.

Никога не беше виждал такава красавица. Не можеше да откъсне поглед от голия й гръб и с мъка се сдържаше да не я люби отново. Опита се да си припомни как трескаво бе събличала дрехите си за онзи млад глупак, как едва не беше поругала честта му. Но си припомни само съвършената линия на гърба й и сиянието на белите бедра.

Ерик легна по гръб, затвори очи и се опита да мисли за предстоящия двубой с Роуан. Беше твърдо решен да остави младия мъж жив. Затова щеше да има нужда от цялата си воля. Скоро след двубоя войската щеше да потегли към Рочестър, за да прогони Гунтрум от земите на Алфред. Походът щеше да бъде дълъг и изискваше много усилия и съсредоточаване, затова имаше нужда да даде почивка на духа и ръцете си.

Ала не можа да заспи.

Най-после чу пронизителния вик на петел, на небето се показаха първите червени ивици. Беше време да се срещне с Роуан.

Надигна се, облече се бързо, запаса колана и намести верния Венгеанс в ножницата.

Спря насред стаята и загледа спящата Рианон. Огряна от първите утринни лъчи, тя изглеждаше още по-невинна, още по-красива. Смъртоносно красива, каза си неволно Ерик и усети, че гневът му отново се разгаря. Безумието й можеше да струва живота на един млад мъж. Ерик знаеше много добре, че боят с меч често завършва със смърт.

Роло го чакаше пред прага на сватбените покои. Беше довел огромния бял жребец и носеше ризницата и шлема на приятеля си. Двамата не размениха нито една дума; не направиха дори жест. Ерик облече ризницата, нахлупи шлема си и спусна наличника. После възседна Александър.

— Готов ли е кралят?

— Кралят и младият Роуан ни очакват на полето.

Ерик кимна.

— Какво възнамерявате да правите?

— Ако се наложи, ще го убия.

— Никога ли не помисляте, че жертвата може да сте вие? — ухили се с обич грамадният викинг.

— Не, никога, защото да мислиш за смъртта означава да привлечеш вниманието й. Освен това днес съм твърдо убеден, че предимството е на моя страна, защото момчето няма моя дългогодишен опит в битките.

— Точно там е най-крещящата разлика между саксонците и нас — промърмори под носа си Роло.

— Прав си — съгласи се замислено Ерик. — Но нищо не може да се направи.

Двамата стигнаха полето, където вчера се бяха състояли военните маневри, мястото, където предизвикателството беше произнесено и прието. Кралят препусна насреща им, следван от Роуан. Алфред гледаше мрачно и очевидно беше в лошо настроение. Ерик не можеше да не забележи, че лицето му е бледо и тъжно.

Двубоят трябваше да се състои, нямаше друго решение. Но кралят още отсега тъгуваше за загубата на своя млад воин. Нито за миг не се беше усъмнил, че победата ще бъде за Ерик.

Конниците спряха едни срещу други. Кралят вдигна ръка:

— Само мечове. Двубоят ще се проведе от гърба на коня и ще продължи на земята само когато единият от двамата противници бъде хвърлен от седлото.

Ерик кимна. Роуан, блед, но решителен, също кимна. Ерик спусна наличника на шлема си. Сега зад сребърната маска се виждаха само очите му, както винаги огнени и ледени едновременно. Белият жребец затропа с копита и се вдигна на задните си крака, придружителите се отдръпнаха и двамата противници препуснаха към стартовата линия. Прозвуча боен рог; Ерик и Роуан се приготвиха за бой.

Рогът прозвуча повторно и Ерик заби пети в хълбоците на Александър. Земята се разтрепери, разхвърчаха се големи парчета кал. Викингът се понесе като светкавица към противника си. Роуан също яздеше едър боен кон. Двете животни се втурнаха едно срещу друго, дъхът им излизаше на тласъци и се кълбеше на бели облаци в хладния утринен въздух. Конете приличаха на страшни змейове от отдавна минали времена. Копитата им отекваха гръмовно в твърдата земя.