Хедър Греъм - Робинята на викинга

След миг ездачите се сблъскаха.

Стомана се удари в стомана. Ерик размаха Венгеанс и нададе див боен вик, от който всички присъстващи настръхнаха. Мечовете се удариха със звън. Сблъсъкът беше страшен.

Устните на викинга бяха здраво стиснати. Още с първия удар разбра, че англичанинът е добре обучен, но силите му не достигат. Освен това размахваше меча вяло и бавно. Ерик вдигна отново оръжието си, стовари го върху меча на Роуан и младият мъж се олюля. В следващия миг вече стоеше на земята.

Ерик веднага скочи от седлото и се възползва от моментното си предимство. Роуан се закри с щита си, но политна назад и се подхлъзна в една локва. Все пак успя да се надигне, но тялото му трепереше. Ерик замахна с меча си и оръжието на противника му отлетя надалеч. Само след миг го последва и щитът. Роуан падна на земята, изпъшка и устреми поглед в сините очи на противника си, които пареха безмилостно през процепите на наличника.

Ерик спокойно отпусна Венгеанс и опря острието му в гърлото на младия мъж. За миг остана неподвижен, после повдигна меча и разряза бузата на Роуан. Младежът инстинктивно попипа раненото място и изненадано устреми поглед в противника си.

Ерик се обърна към краля:

— Честта ми е възстановена. Този мъж е смел и ако му е съдено да умре от меч, нека това стане в битката срещу датчаните.

Без да чака отговор, той се обърна и се запъти към белия жребец.

Ала чу зад себе си шум от движение и се обърна рязко, учуден, но и неприятно изненадан, защото помисли, че противникът му е решил да го нападне в гръб. Тези англичани, мина през ума му пренебрежителна мисъл, бързи са с меча, но само когато неприятелят им обърне гръб!

Само че Роуан беше без оръжие и когато Ерик се обърна, младият мъж падна на едно коляно и сложи ръка на сърцето си:

— Благодаря ви, че пощадихте живота ми, принце на Дъблин. От днес нататък съм ваш верен човек. — Той вдигна плах поглед към Ерик, после бързо сведе глава. — Освен това вече знаете, че в действителност никога не съм лягал със… съпругата ви. — Последните думи бяха само неясен шепот.

Ерик го погледна одобрително.

— Станете — проговори с достойнство той. — Скоро всички ще застанем лице в лице със смъртта.

После се обърна и възседна Александър. Поздрави краля и препусна обратно към отредения му дом. Беше време да се приготви за похода към Рочестър.

Рианон се събуди бавно. Първата й мисъл беше, че никога не е спала толкова дълбоко. Хладните завивки милваха голото й тяло, главата й почиваше върху мека възглавница. Толкова й се искаше да остане още малко в този прекрасен свят на сънищата…

Но изведнъж се стресна и скочи. Отвори очи и огледа празното легло.

Ерик беше изчезнал. Беше я оставил сама.

Въпреки това споменът я накара да потръпне. Споменът за изминалата нощ, за подигравката в очите му, за милувките и обещанията му… не, за заплахите, които беше произнесъл!

Споменът за него я накара да простене задавено. Дълбоко в тялото й веднага се надигна онова странно парене, което бе изпитала през нощта. Гърдите й набъбнаха, връхчетата им се втвърдиха, лицето й пламна.

— Не, не! — проплака отчаяно тя и зарови лице във възглавницата.

После се сети, че е гола, и реши да стане и да се облече, преди мъжът й да се е върнал. Още беше ранно утро, твърде рано, за да приеме, че армията вече е тръгнала.

— Лейди!

На вратата се почука. Появи се Магдалена, една от прислужниците на кралицата. Носеше вода за миене и погледна Рианон с плаха усмивка.

— Вашият лорд излезе, затова дойдох да ви помогна в обличането.

Рианон кимна и се опита да се усмихне. Магдалена беше една от най-добрите камериерки. Едра, стройна, с посивели коси, винаги любезна. Никога не се беше омъжвала. Алсвита я беше изпратила, защото знаеше, че няма да смущава младата булка със смехове или глупави забележки.

— Благодаря — прошепна Рианон и захапа долната си устна. — Да, време е да се облека.

Магдалена влезе и постави кофата с вода на сандъка.

— Сигурна съм, че ще искате да отидете на полето, където скоро ще има двубой с мечове.

— Какво? — прошепна изумено Рианон. Седна в леглото и придърпа един чаршаф над раменете си. После смръщи чело и попита: — Какъв двубой може да има днес?

— Ами нали Роуан предизвика съпруга ви! О, лейди, толкова е хубаво двама мъже да се сражават заради една жена и да умрат заради нея… — въздъхна замечтано Магдалена и скръсти ръце на гърдите си.

— Да умрат… заради мен — повтори невярващо Рианон, но след миг я обзе паника. Роуан беше решил да се бие за нея. А тя все още го обичаше, макар че миналата нощ я беше променила завинаги.