Хедър Греъм - Господаря на вълците

Внезапно настъпи тишина. Мъртва тишина, изпълнена с очакване.

Мелизанда усети как земята се залюля под нея. Ръцете на Жерар, които я притискаха здраво, й пречеха да се обърне. Въпреки това беше сигурна, че нещо става.

Земята се тресеше от конски тропот. Приближаваха конници.

След миг ги видя на хребета. Той беше начело.

Яхнал черния си жребец, Конар Мак Олаф препускаше към тях. Човек и живото бяха изваяни като древна статуя, устремени напред. Мъжът седеше на седлото гордо и естествено. Падащият плащ подчертаваше широките му рамене. Отдолу се виждаше желязната ризница, която предпазваше гърдите му. Върху нея проблясна самотен слънчев лъч, пробил тъмните облаците.

Носеше островърх шлем със сребрист цвят. Под него се виждаха само проблясващите очи и брадичката, от която струеше воля и устременост. Изглеждаше ядосан.

Очите му искряха зад шлема. Бяха изключително красиви — дълбоко сини като безоблачно лятно небе, сини като безбрежния океан. Синьо, което пронизва и търси, което преценява и завладява. Очи, които забелязваха всичко и умееха да го преценят.

Момичето потръпна, когато той спря на петдесет стъпки от нея. В този момент се страхуваше повече от него, отколкото от Жерар. Да, убиецът на баща й бе жесток, но не притежаваше тази огромна сила на характера. Викингът излъчваше нечовешка мощ, която завладяваше, покоряваше и пречупваше всяка съпротива.

Въпреки това и преди сме побеждавали викинги, помисли си тя разтревожена. Всеки френски граф щеше да се справи с малобройното му войнство.

А може би нямаше да може? Мелизанда прехапа долната си устна. Мразеше всички викинги. Откакто се помнеше, датчаните ги нападаха постоянно. Убиваха, грабеха, пленяваха, изнасилваха и плячкосваха. Сега се бяха съюзили с Жерар, за да убият баща й. Не знаеше какво щяха да получат. Те всички бяха сган.

Но с този викинг трябваше да внимава. От него трябваше да се пази повече, отколкото от останалите!

Никога не беше виждала толкова силен и пленяващ викинг. И тази руса коса. Яздеше естествено, сякаш се е родил на кон. Изправената му стойка беше безупречна. Той я привличаше. Ако трябваше да опише норвежкия бог Тор, великия покровител на битките, достатъчно бе само да си спомни за него.

— Кой си ти, дявол те взел? — заплашително изгърмя гласът на Жерар.

Очите под сребърния шлем изпуснаха син пламък.

— Конар Мак Олаф от Дъблин. Приятел на Манон де Бувил, убит на бойното поле. Отсега нататък твой враг.

Мелизанда усети как ръката на Жерар се стяга още по-силно около нея. После той я блъсна напред, за да извади меча си.

— Още един враг, така ли? — попита той. — Ти сам реши съдбата си. Ще умреш заедно с френската свиня, която си избрал за приятел.

— Пусни момичето! — заповяда Конар и Мелизанда усети как очите му я вледениха.

Жерар я стисна още по-силно.

— Само през трупа ми, пирате!

За миг всичко стихна. Чуваше се дори движението на вятъра, сякаш беше живо същество. Викингът се усмихна, ала в очите му нямаше топлота. Заговори тихо, но тонът беше суров и заплашителен:

— Искаш да използваш момичето като щит, така ли?

— Ако аз умра, и тя ще умре.

— Лъжеш, предателю!

Викингът полетя към тях с учудваща бързина изпълнен, с гняв и застрашителна решимост.

Жерар дори не успя да посегне към гърлото й. Опита се да се брани с нейното тяло, държейки я като щит пред себе си. Мелизанда виждаше ръце му, с които я притискаше през гърдите. Бяха зачервени от напрежение и ярост. Задушаваше го собственото му безсилие. Тя разбра, че е настъпил моментът да действа. Цялото му внимание сега беше насочено към викинга. Успя да забие зъби дълбоко в дясната му ръка. Жерар извика и неволно разхлаби хватката. Мелизанда се освободи бързо от другата му ръка, скочи от коня и хукна. Чу се предупредителен вик. Тя се обърна и видя как един от хората на Жерар насочи камата си към нея. Не успя дори да я хвърли. С учудваща бързина викингът отсече ръката му.

И все пак мъжът на огромния черен кон не се поколеба и нападна Жерар, застрашавайки живота й.

Жерар нададе боен вик, смушка коня си и препусна към Конар. Студена, безучастна усмивка разкриви устните на викинга. Сините му очи се заковаха във врага и той посрещна нападението.

Схватката им изглеждаше като сцена от Вахала. Беше притъмняло и двамата се сблъскаха в облаци сива мъгла. Изглеждаха сами на бойното поле. Тропотят на конски копита едва се чуваше. Кръстосаха се мечове, конете се удариха гърди в гърди.