Хедър Греъм - Господаря на вълците

Започваше буря. Небето бе сиво, вятърът ураганен. Морето бушуваше застрашително, но той стоеше непоклатим на носа на кораба си. Стъпил с кожен ботуш на руля, Конар не откъсваше поглед от брега, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Златисторусата му коса светлееше на фона на тъмното небе. Над ризницата му се вееше мантия, закрепена на рамото с келтска емблема. Облеклото му бе необичайно — като на викинг и все пак различно. Корабът му пореше водата, сякаш с нагорещено желязо. Гледката беше неописуемо дива и сурова — устременият дракон и мъжът, застанал като древно божество на носа му.

Внезапно Мелизанда разбра, че той гледа нея. Естествено не може да види очите й, както и тя неговите, но бе уверена, че я гледа и вижда едно безпомощно дете.

— Странен викинг — каза Регвалд. После простена: — О, боже! Какъв съм глупак. Това е той!

Мелизанда го изгледа учудено. Какво искаше да каже?

— Конар Мак Олаф, синът на Вълка и внук на Ард-Рий от Ейре. Роднина по майчина линия на Алфред от Есекс!

Мелизанда се опита да вникне в чутото. Алфред беше най-великият крал, за когото бяха чували от другата страна на морето. След дълги войни той бе обединил хората и земите си. Наскоро пропъди и датчаните.

И мъжът на кораба му беше роднина?

В този миг Филип извика, за да ги предупреди за надвисналата опасност. Сочеше на юг, където бяха владенията на Жерар.

— Идва самият Жерар! Предател! Страхливо псе! Измами баща ти, уби го, изчака края на битката и сега идва с още хора да ни довърши. Няма кой да му се противопостави!

— Мелизанда! — предупреди я Регвалд. — Отново събери хората. Отивам за помощ.

— Помощ от тези езичници? — извика тя.

— Момиче, не мога да ти обясня сега, но те ще ни помогнат.

— Регвалд!

Нямаше нито миг за губене.

— Графиньо, напред! Трябва да се бием докрай!

Мелизанда се почувства страшно сама, въпреки, че беше заобиколена от стотици хора — мъртви и живи — на бойното поле. Но тя наистина беше сама. Баща й беше мъртъв.

Нима е истина?

Не бе възможно да е мъртъв. Нейният защитник — висок и силен. За нея той беше непобедим като боговете, а сега дори не смееше да погледне лобното му място.

Хората от крепостта зависеха от нея.

Сега тя беше графинята. Колкото и да трепереше вътрешно, трябваше да поведе Воин напред.

Жерар се правеше на приятел, но предаде баща й. Целта му беше да завладее крепостта и да притежава нея. Само господ знаеше какво ще стане с всички тях, ако не отбият атаката на Жерар.

Мелизанда отвори уста, готова да нададе боен вик. Нещо я възпря. Устата й пресъхна. Думите заседнаха в гърлото й. Навсякъде около нея лежаха мъртъвци, бездиханни като баща й. Трябва да поведе хората. Трябва да победи.

Няма да остави баща си неотмъстен.

Тя извади малкия меч от ножницата на кръста си. Вдигна го високо във въздуха:

— С бога и за правото дело! Приятели, напред! За баща ми, за всички убити, за нашите деца, напред!

В този миг неочаквано и за Мелизанда, старият боен кон Воин подскочи и препусна в галоп. Устреми се право към центъра на битката. За разлика от момичето, той беше свикнал с дрънченето на оръжията и стоновете на ранените.

Мелизанда си проправи път напред като кален в многобройни битки воин, а след няколко дни навършваше едва тринайсет години. Сърцето й мъчително се сви от страх и ужас. Прилепи се към шията на коня, търсейки опора. Не искаше да убива. Не искаше на чува хрущене на кости под меча си и да мушка в жива плът. Но най-вече не искаше да усети студено желязо до гърдите си или безмилостният удар на боздуган.

Воин застина, очакващ командите й. Тя стоеше с впити в меча пръсти. Не знаеше какво да прави. Видя как един от хората на Жерар полита към нея с дива ярост. Извика и насочи меча си към него. Някой се опита да я предпази, но тя го изпревари. Врагът падна прободен от острието на Мелизанда. Очите на врага се разшириха, вперени в нейните. Издъхна така, с отворени очи. И след смъртта му в тях се четеше учудване.

Ужасеният стон заседна в гърлото й. Не биваше да показва колко е потресена.

Вдясно от нея Филип крещеше:

— Заповядай да отстъпим! Трябва да те отведем на безопасно място! Остави Жерар да превземе крепостта.

— Никога! — извика Мелизанда и осъзна, че сълзите й отново напират. Жерар беше предал всички и бе убил баща и! Коварството му беше довело до толкова много кръв. Той се стремеше към власт на всяка цена.

Гастон Орлеански се приближи до Филип и се опита да помогне.