Хедър Греъм - Интриги

Роуз се опита да протестира, но напразно. Той и без това не обръщаше внимание на възраженията й.

Пиърс беше прав, толкова отдавна не се бяха любили. Отново я обзе познатата магия, възвиси се към небесата и замая главата й с ухание на жасмин. Тя помилва с треперещи ръце силните му рамене, зарови пръсти в косата му и отново повярва, че тялото й се е превърнало в сребърен звезден дъжд. Много скоро щеше да стигне до рая, до сладкия екстаз…

Пиърс нямаше намерение да свърши толкова бързо. Той проникна нетърпеливо в нея и изведнъж спря уплашено, когато тя изписка тихо и притисна лице до гърдите му. Разкаян, мъжът се прокле вътрешно. Трябваше да се сети, че това й е за първи път след раждането.

— Спокойно, мила, спокойно. Няма да ти причиня болка — никога! — зашепна дрезгаво той. Прегърна я нежно и продължи да напредва съвсем бавно. Устата му милваше лицето й. — Ако знаеш как ми липсваше! Нито мъченията, нито тежкият труд — нищо не беше по-страшно от раздялата с теб!

Изпълнена със страст, тя обгърна с две ръце раменете му, вдигна хълбоците си, за да се нагоди към движенията му. Желанието го надви, макар че все още се опитваше да забави експлозията — от страх, че Роуз няма да го придружи по пътя към прекрасния връх. Оказа се, че тревогата му е била напразна. И нейното желание търсеше бързо разтоварване като неговото. Той усети силните тръпки, които разтърсиха тялото й, и въздъхна блажено.

След като всичко свърши, двамата лежаха дълго един до друг, без да говорят. Накрая Пиърс прегърна нежно жена си и положи главата й на рамото си, без да обръща внимание на съпротивата й.

— О, Роуз, отново бях в рая! Толкова дълго трябваше да чакам. — Тя не отговори и той започна да милва красивото тяло, което го правеше най-щастливия мъж на земята. Раждането не я беше променило, само гърдите й бяха станали по-големи, а хълбоците малко по-широки, но все така съвършени. Взрян в корема й, Пиърс откри мънички бели линии, които се спускаха от пъпа към тъмночервения венерин хълм, и ги докосна предпазливо. Роуз задържа ръката му.

— Какво ти е? Може би не бях достатъчно внимателен… — Той се опря на лакът и се вгледа изпитателно в очите й.

— Не разбираш ли? — Ръцете й милваха раменете и гърба му, опипваха белезите, оставени от кожения испански камшик. Гласът й трепереше. — Смятаха те за мъртъв, а ти си бил жив, в испански плен…

— Това е вярно — прекъсна я нетърпеливо той, стана от леглото и отиде до огъня. Червеникавата светлина на огъня танцуваше по голото му тяло. — Какво по-точно искаш да ми кажеш?

— Ти си успял да си извоюваш свободата и си станал пиратски капитан — Убиецът на дракони. Това е било преди много време. Съмнявам се, че наистина си ме чакал.

Пиърс се обърна към нея и се ухили като хлапак след успешна лудория. Как й се искаше да изтрие усмивката от лицето му с една хубава плесница!

— Невероятно! Ти ревнуваш!

— Не искам да бъда една от многото — отговори хладно тя.

— Ако наистина ревнуваш… — Пиърс пристъпи към прозореца и опря ръце на хълбоците си. — Знай, че нямаш основания за подозрителност. Никакви. Като пиратски капитан съм имал много възможности да се забавлявам, а някои от заложничките ми бяха дори разочаровани, че не се проявих като насилник.

— Нахалник!

— Несправедлива си. Някои от дамите бяха почти старици и бяха готови да се хвърлят на врата на първия срещнат мъж.

— Наистина ли не си докосвал нито една жена през цялото това време? — попита недоверчиво тя.

Пиърс я погледна изпитателно и реши да бъде честен докрай.

— Веднъж го направих. Бях побеснял от гняв, възмущавах се от така нареченото ти предателство и потърсих забрава, за да не полудея. Тя беше млада и красива. Намерих я на улицата. — Той въздъхна и седна на рамката на прозореца, загледан към брега на реката.

— Значи… само веднъж?

— Да.

— Защо?

— Нали ти казах. Бях ожесточен…

— Исках да знам защо си ми изневерил само веднъж!

Да, защо? Този въпрос също заслужаваше искрен отговор.

— Защото не намерих забрава при другата жена. Не бях дори задоволен физически. След това се почувствах празен, ограбен.

— Как да ти повярвам? Ти обичаше Ан и въпреки това спеше с мен.

Пиърс вдигна рамене.

— След като съм започнал с признанията, по-добре е да довърша. Да, вярвах, че обичам Ан, но… — Той помълча малко и продължи колебливо: — Пожелах те още в първия миг, когато те видях. Макар че ме хвърли от седлото.

— А ти едва не ме удави!