Патриша Грасо - Жрицата

— Искаш да кажеш господине — прошепна тя.

— Иска да каже негоднико — рече Одо.

— Изчезвайте с вашата уличница — заповяда Мийд и посочи вратата, — иначе ще извикам стражата.

— Извикай всички стражи на света — изпъчи се Одо и вдигна злощастния прислужник високо, за да го хвърли в залата, където той се строполи на пода.

Някаква жена изпищя. Мъжки глас изруга. Друг глас прогърмя:

— Какво значи това?

Одо и Хю, които първи бяха влезли в залата, застанаха от двете страни на Кийли.

Срещата с баща й не бе точно такава, каквато си я представяше, но все пак се бе добрала до него.

— Вие ли сте херцог Лъдлоу? — попита Одо.

— Да.

Едва сега двамата уелски исполини отстъпиха встрани и Кийли се оказа лице в лице с един строен мъж на средна възраст. Той имаше същите теменужено сини очи и същата катранено черна коса като нейната.

— Вие ли сте Робърт Талбот? — с глух глас попита момичето.

Благородникът пребледня, а пред очите му се спусна було, сякаш го бе връхлетяла някаква стара болка.

— Мегън? — прошепна той и протегна ръка. — Ти ли си?

— Казвам се Кийли — обясни тя. Но защо изглеждаше толкова измъчен? В края на краищата той бе изоставил майка й.

Херцогът разтърси глава, за да си възвърне способността да мисли трезво. Изглежда въображението му си правеше лоша шега с него. Та нали Мегън бе мъртва от осемнадесет години.

— Откъде имате това? — попита херцогът, когато погледът му попадна върху искрящия медальон върху бялата блуза на момичето.

— От майка си — отвърна Кийли и посегна към медальона, сякаш се боеше, че може да й го отнемат. По-скоро щеше да умре, отколкото да се раздели с него.

— А тя откъде го има?

— Баща ми й го подарил — рече Кийли и го погледна в очите. — Преди осемнайсет години.

— Как се казва тя? — попита херцогът, толкова блед, сякаш имаше насреща си някой дух

— Мегън Глендоуър.

— Майка ви жива ли е още? — попита той, неспособен да скрие нетърпението и надеждата в гласа си.

Кийли поклати глава.

— Почина преди осем седмици.

Херцогът затвори очи, за да сдържи сълзите си. Простена болезнено, преди няколко пъти да си поеме дълбоко дъх, да се покашля и да дари момичето с несигурна усмивка. След това извади своя медальон, който винаги носеше под ризата си. Диаманти, смарагди, сапфири и рубини образуваха тялото и опашката на дракона.

— Това е останалата част на вашия медальон — обясни той. Теменужено сините му очи търсеха в нейните отблясък от онази обич, която чувстваше да се надига в гърдите му.

Решена да си спести болката от ново изгонване, Кийли хвърли бегъл поглед на медальона му и рече с престорено безразличие:

— Очевидно.

— Дете, аз съм твоят баща — обяви херцогът.

— Неин баща? — разнесе се зад гърба му един глас.

— Проклятие — промърмори стоящият зад Кийли Одо.

— Два пъти проклятие — съгласи се Хю.

Кийли се обърна към притежателя на този до болка познат глас м замръзна. Срещу нея стоеше графът, когото братовчедите й бяха ограбили.

— Три пъти проклятие — промълви тя, решавайки, че магическите й сили не са подействали.

Без да обръща внимание на графа, Робърт Талбот обърна поглед към насъбралите се в залата любопитни зрители и извика:

— Веднага изчезвайте!

Хората от свитата му и стражата щяха да си изпотрошат краката в стремежа си час по-скоро да изпълнят заповедта на своя господар. След миг залата се опразни.

— Какво имаш да кажеш на баща си след осемнадесет години? — обърна се херцогът към Кийли.

— Аз нямам баща — отвърна тя с нотка на огорчение в гласа, без да отмества поглед. — Вие сте ме създал, нищо повече. Ако Мегън не ме бе заклела да ви намеря, сега щях да бъда много далеч от това място.

Отговорът й постигна своето. Всъщност херцогът реагира по-иначе, отколкото тя бе очаквала. Очите му за миг проблеснаха, фино очертаните устни се свиха иронично, а след това се засмя широко.

— Чу ли това, Чеси? — извика Робърт Талбот на пищната дама, която стоеше до него. — Наследила е моята гордост, прав ли съм?

— Очевидно, Тали — отвърна жената с усмивка и одобрително кимна.

Гордостта, която Кийли реши, че е доловила в гласа на графа, я трогна. За пръв път от смъртта на Мегън в сърцето й покълваше нещо като надежда и упование.

— Надявам се, че прислужникът ви не е лошо наранен — обясни момичето. — Одо и Хю са прекалено ревностни, когато става дума за моята сигурност.

Херцогът проследи с поглед иконома си, който в този момент напускаше залата, куцайки.