Патриша Грасо - Жрицата

Въпреки че при тези думи стомахът й се сви на топка, Кийли решително вирна глава.

— Напълно.

— Да вземем ли нещата си? — попита Хю.

— Ще дойдем за тях по-късно — отвърна тя с усмивка, която трябваше да вдъхне кураж и на тримата. След това взе палтото си и се запъти към конюшнята, следвана по петите от братовчедите си.

Конярчето вече бе оседлало и извело Мърлин и останалите два коня във вътрешния двор. Тримата се качиха по седлата и се отправиха към замъка Лъдлоу.

Селцето Лъдлоу и хълмовете, в които се бе сгушило, представляваха прелестна гледка. Слънцето грееше от безоблачното небе, а от запад повяваше лек летен ветрец. По гористите хълмове бяха пръснати приятни на вид сламени колибки. По ливадите буйно цъфтяха диви цветя — тъмновиолетови магарешки тръни, сини метличини, градински риган.

Най-сетне пред тях изникна и замъкът Лъдлоу — сив и заплашителен, като вкаменено праисторическо чудовище. Дъхът на Кийли секна. От страх стомахът й се сви на топка, а сърцето й заблъска лудо. За пръв път в живота си се боеше истински. Наистина не бе лесно да се живее с цялата тази несигурност.

Кийли се насили да си поеме дълбоко дъх. Може и да бе страхливка, но не желаеше никой да узнае това.

— Горе на кулата се вее знамето на херцога — извика Одо и посочи с ръка.

— Значи си е в къщи — добави Хю.

— Не се чувствам добре — обясни Кийли, която бе изгубила кураж. Тя се опита да обърне Мърлин, — Да отложим за утре. Сигурна съм, че дотогава ще ми е минало.

— Щом си дошла дотук, не можеш да се откажеш — отвърна Одо, препречвайки й пътя с коня си.

Кийли кимна с нежелание. Изпитваше желание да препусне в галоп назад, към Уелс, но имаше само един път и той водеше към замъка Лъдлоу.

Тъй като в Англия цареше мир, тримата минаха безпрепятствено по спуснатия подвижен мост и през външните отбранителни съоръжения. Никой не ги спря и не ги попита нищо, докато не стигнаха главната сграда на замъка.

— Какво желаете? — мъжът, препречил входа към голямата зала, очевидно бе някой разполагащ с голяма власт прислужник.

— Кой сте вие? — отвърна Кийли. О, боже! Не възнамеряваше да се държи толкова надуто. Високомерието не подхождаше на копелетата.

— Аз съм господин Добс, икономът на херцога — с чувство за превъзходство рече мъжът. — А вие коя сте?

— Госпожица Глендоуър — с лека усмивка отвърна Кийли. — Трябва да говоря с херцога.

Добс я измери от главата до петите и забеляза съвсем обикновеното й облекло. Все още не бе виждал знатна дама, облечена по този начин.

— Негова светлост е зает — обясни Добс и се опита да я изтика през вратата. — Опитайте си късмета някой друг ден.

Въпреки че напълно бе изгубила смелост. Кийли не помръдна от мястото си. Тръгнеше ли си сега, нямаше да се върне никога.

— Въпросът, по който желая да говоря с херцога, не търпи отлагане — настоя Кийли. — Уведомете го, моля, че съм тук.

Икономът тъкмо се канеше да каже нещо и да я отпрати, когато от залата долетя някакъв женски глас.

— Кой е, Добс?

Добс се обърна и извика:

— Една млада жена, която настоява да говори с негова светлост.

— Доведете я при мен — рече дамата.

Залата надминаваше всичко, което Кийли бе виждала някога. Бе огромна и имаше висок таван с гредоред и две големи камини. От тавана висяха пъстри знамена, а по стените — разкошни гоблени.

Кийли втренчено гледаше русия, синеок ангел, по чиято заповед бе пусната в залата. Момичето бе една-две години по-младо от нея и носеше светлосиня копринена рокля, подчертаваща стройната й фигура. До този ангел стоеше почти незабележима възрастна жена.

— Госпожице, мига ли да ви представя госпожица Глендоуър — иронично рече Добс. — Госпожице Глендоуър, позволете да ви представя госпожица Моргана, дъщерята на негова светлост.

Цялото внимание на Моргана Талбот сега бе съсредоточено върху очарователната натрапница. Веднага бе забелязала нежната хубост на момичето — черната лъскава плитка, безукорния светъл тен, едва доловимата руменина по страните и стройната, женствена фигура.

Тогава Моргана видя очите на момичето — същия рядко срещан теменужено син цвят като очите на баща й. След това й направи впечатление пръскащият искри медальон с изображение на дракон, който изглежда бе другата половина на онзи, който баща й никога не сваляше от врата си. Дали това момиче не бе плод на някое младежко увлечение на херцога?

Кийли знаеше, че ангелът е нейна сестра. Дали имаше и друга? Момичето носеше много скъпа рокля. Кийли погледна себе си, скромното си облекло, и се почувства като навлечена с парцали. Тя бе просто една бедна роднина.