Кит Гарланд - Ястреба и гълъбицата

— Теодора, облечи се. — Навъсено погледна и Майлс. — Давам ти пет минути, Уинчестър. После да ми се явиш на палубата. За предпочитане с история, на която ще съм склонен да повярвам.

Преди вратата да се затръшне зад гърба на Фаръл, Теди вече бе в прегръдките на Майлс.

— Кажи ми, че всичко свърши — задавено изрече тя, опряла глава на рамото му. Усети как сълзите й се стичат по бузите. — Всичките тези лъжи, тайни… Кажи ми, че ще живеем в мир.

— Свърши — пророни той й я прегърна още по-силно. — Моя обич, моя безразсъдна съпруго, до следобед цялото английско присъствие по тези брегове ще бъде ликвидирано. Американският флот отново ще господства в тези води. И всичко това заради една коварна измамна жена.

— А какво ще стане с Уил?

— Мирамер ще бъде и негов дом, естествено. Както и за сюрията деца, която ми обеща. — Ръката му се плъзна по бедрата й, а слабините му се притиснаха в нейните. — Помниш ли, съпруго?

Теди потисна радостната си усмивка и реши напълно да се възползва от случая.

— Но Уил обича морето, Уинчестър. Винаги го е привличало.

— Чудесно. Деймиън и без това ще има нужда от помощник капитан.

— Благодаря ти, Уинчестър.

— Той спаси живота ми, Теди. И е брат на жената, която обичам. — Зарови нос в шията й. — Няма какво повече да приказваме. Престани да говориш и ме целуни.

— О, напротив — има — прошепна тя и обви лицето му с длани. — Повтори ми отново онова, как…

Устните му се докоснаха до нейните.

— Обичам те, моя коварна съпруго.

Устните й под неговите се разтвориха и той я дари с такава разтърсваща целувка, че тя усети как стъпалата й се откъсват от пода. Чаршафът се свлече върху дъските.

— Ще ми липсват среднощните ни срещи — промърмори Теди, отпускайки се на чаршафа.

Той се надвеси с цялото си великолепие над нея, а тъмните му очи сияеха от любов.

— Дай на Нощния ястреб причина, обич моя, и той ще язди в тъмнината, всяка нощ, ако се налага.

— Налага се. Сигурно ще трябва да опитаме повече от веднъж, за да забременея. Важно е и към тази задача да подходим, както правим с всичко останало, Уинчестър.

— А как точно, съпруго? — прошепна той и се притисна към бедрата й.

— Ами със смелост, с безразсъдство… в дебрите на нощта на морския бряг, където ще ни обливат приливните вълни…

— А какво ще каже милата ти леля Едуина за нас, скъпа моя?

— Мисля, че ще одобри — отвърна Теди. — И ще се поздрави за брилянтно изиграния си ход в тази игра.

— Очарователна жена.

— Млъкни, Уинчестър. Разполагаме едва с пет минути.

— Както кажеш, съпруго моя.

Командирът Джордж Фаръл за четвърти път удари с юмрук по дебелата врата на каютата. Не получи никакъв отговор, затова натисна дръжката. Откри, че е заключено. С навъсен поглед рязко попита Джул Рейнолдс:

— Какво, по дяволите, правят там вътре?

— Не се ли досещате, господине.

Фаръл се изчерви и се изпъчи.

— Дяволите да вземат Уинчестър. Той е подписал споразумение да не…

Командирът прехапа устни.

Веждите на Рейнолдс се вдигнаха нагоре, а по устните му заигра усмивка.

— Да не… Какво, ако смея да запитам? От личен опит, командире, знам, че споразуменията никога не са заставали на пътя на истинската любов. Особено такива, които забраняват определени интимности. Всъщност, забраната за нещо само ускорява неговото осъществяване. В случая с Уинчестър дори бих казал, че направо го гарантира. Глупав е онзи човек, който би се опитал да му попречи.

— Доста сте смел, не намирате ли?

— Така твърдят жените за мен.

— Предполагам, вие сте приятел на Уинчестър.

— Да, господине. Много добър приятел. Името ми е Рейнолдс. Джул Рейнолдс.

Очите на Фаръл се присвиха.

— О, да. Знам вашата история. Добре я знам. Още носите в дясното си бедро онова парче олово, виждам. Жалко. Бихте били блестящ капитан, Рейнолдс. Аз не съм от хората, които ще съдят човек заради проявена моментна безразсъдност спрямо жена. При това — игрива. Бих могъл да се възползвам от уменията ви на борда на моя кораб. Помислете над предложението ми.

— Ще го сторя, командире.

— И Уинчестър е редно да застане зад руля.

— Мисля, че повече от всеки друг на света разполага с причина никога повече да не го прави, господине. Бих казал, заслужил си е почивката.

— Може и така да е — пророни тихо Фаръл и отново се загледа във вратата. — Проклетата жена се оказа права.

— Какво казахте?

Фаръл безпомощно замахна във въздуха.

— Съпругата ми! Винаги излиза права по отношение на такива неща.