Джули Гарууд - От милост

— Паркингът е почти празен. Това е добре.

Джон изви глава, за да огледа паркинга на лекарите. Усмихна се.

— Ето го пикапа.

— Очевидно Клейборн не я е оставил и не се е върнал в „Лебедът“. Влязъл е с нея.

— Значи и той е в играта.

— Спри до онзи лилав микробус зад дърветата.

Джон паркира колата, натисна бутона, за да отвори прозореца си и изгаси двигателя.

Далас се пресегна към задната седалка, откъдето взе едно черно яке и го облече. В джоба му имаше полуавтоматичен пистолет.

— Опитвам се да премисля всяка възможност — каза Далас. — Бюканън и докторката не представляват проблем. С Клейборн ще бъде по-сложно. Той е обучен и ще бъде нащрек за неприятности. Ако нещо се обърка и се наложи да ги ликвидираме в болницата, той ще открие стрелба и ще се опита да ни убие.

— Значи трябва да убиете първо него. Помни, че елементът на изненада е на наша страна. Той няма да е подготвен.

— Но той ще бъде нащрек.

— Опитайте се все пак да подмамите Бюканън да излезе навън.

— Просто казвам, че ако нещо се обърка…

— Виж какво — каза Джон раздразнено, — с Мънк действайте едновременно. Може би двамата ще успеете да се справите с Клейборн. В това време Престън ще пипне Бюканън.

— Ти само командваш. Защо не дойдеш с нас?

— Лекарката ме познава. Твърде рисковано е. Може да се появи в коридора и да ме забележи. Не, ще изчакам тук.

Далас се протегна и грабна ключа на колата. Джон се засегна силно.

— Мислиш, че ще избягам и ще ви изоставя?

— Може и да го направиш, ако чуеш да се стреля.

Джон вдигна ръце.

— Добре. Вземи ключа, но го прибери някъде, откъдето ще можеш да го извадиш бързо.

Джон забеляза една кола да се задава по пътя и въпреки че дърветата ги скриваха, бързо се приведе. Колата ги подмина. Бяха заели идеална позиция. Входът на спешното отделение беше точно пред тях. Бюканън или щеше да паркира колата си на паркинга за посетители, или щеше да спре до пикапа на докторката на служебния паркинг. И в двата случая нямаше да забележи Далас и Джон.

— Ако се наложи да вляза и да го убия вътре… ще затъна съвсем — тревожеше се Далас.

— Мисли за парите — прошепна Джон с глас, гладък като коприна. — Мисли само за парите.

Двамата се отпуснаха на седалките и зачакаха.

Тео се отби на още едно място, преди да потегли за болницата. Спря в един универсален магазин и направи копия на документите, които му беше дала Роза. После се обади от един обществен телефон на шефа си в Бостън и го осведоми в детайли за случая. Докато говореше с него, един от служителите на магазина изпрати документите по факса на шефа му.

Когато стигна до покрайнините на Сейнт Клеър, сигналът на мобилния му телефон бе съвсем отслабнал. Батерията бе почти изтощена. Искаше да се обади на Бен Нелсън и да го помоли да се срещнат в болницата, за да даде и на него копия от документите, тъй като възнамеряваше да включи шефа на местната полиция в разследването. Тео реши, че ще му се обади от болницата. Докато чакаше на един светофар, натъпка документите в жабката.

Сега бе спокоен, че е задействал всички възможни механизми — шефът му щеше да изпрати по факса документите на един приятел в Данъчната служба. Тео отново се замисли за разговора, който бе провел с Роза Винчети. Бедната жена се страхуваше от полицията и като се имаше предвид какво бе преживяла, Тео я разбираше напълно. Полицаите бяха нахълтали в дома й посред нощ с извадени пистолети, бяха издърпали сина й от леглото и го бяха отвели. От онази нощ Роза явно живееше с ужаса, че това може да се случи отново.

— Катрин знаеше ли за вашия страх от полицията? — беше я попитал той.

— Да — отвърна тя. — Разказах й всичко. Бяхме много близки. Почти като сестри. Тя разчиташе на мен.

После, когато Тео вече си тръгваше, Роза му разказа как все се надявала да прочете във вестниците, че Джон е арестуван, защото Катрин й казала, че копията от тайните файлове на съпруга й ще го изпратят в затвора до края на живота му.

— Какво трябваше да правите вие с вашите копия? — [! ]опита той.

— Не знам. Тя ми каза да ги пазя на сигурно място. Молех се… и чаках.

— Какво?

— Бог да ми подскаже какво да направя — отвърна тя.

След като я увери, че документите ще са в безопасност при него, той й благодари и си тръгна.

Беше само на две преки от болницата, когато погледна часовника на таблото. Девет и петнайсет. Времето лети, когато се забавляваш, каза си той. Нищо чудно, че стомахът му се бунтуваше и че се прозяваше през минута. Имаше нужда от храна и кофеин. Може би, след като се видеше с Мишел и поговореше с Ноа, щеше да успее да хапне нещо в кафенето на болницата.