Патриция Хайсмит: Без милост

Местността край двуетажния дом на Сидни и Алисия Бартълби, както впрочем и цялото графство Сафък, бе равна като длан. На двайсетина метра от къщата минаваше павирано шосе с две платна; няколкото млади бряста, обрамчили едната страна на разкривения плочник отпред предпазваха донякъде от шума, но трийсетината метра подивял, рошав жив плет срещу тях, осигуряваше по-надеждна защита. Затова Сидни не го подкастряше. Моравата пред къщата бе не по-малко занемарена. Тревата растеше на кичури, а между тях прозираха петна зеленикавокафява пръст, като че тайнствени кръгове бяха изгризали растителността. Градината отзад се радваше на малко повече внимание. Освен зеленчуци и цветя, там имаше декоративно езерце, в средата на което Сидни артистично бе струпал купчина интересни камъни, но златни рибки не успяха да завъдят, а двете жаби, които пуснаха вътре, очевидно бяха решили да отидат другаде.

Едното платно водеше към Ипсуич и Лондон, а другото към Фрамлингъм. Не беше ясно докъде се простира имотът зад къщата, защото нямаше никакво видимо разграничение — сливаше се с този на съседа, чийто дом се криеше от погледа. Семейство Бартълби живееха уж в Бликъм Хийт, но същинското селище се намирате на около две мили в посока Фрамлингъм. Вече година и половина обитаваха тази къща — откакто се бяха оженили. Може да се каже, че тя бе сватбен подарък от родителите на Алисия, макар че хиляда от броените три хиляди и петстотин лири, бяха на младоженците. Почти нямаха съседи, мястото бе оскъдно заселено, но Сидни и Алисия имаха свои професионални интереси: той пишеше, тя рисуваше и така си прекарваха дните. Все пак, бяха успели да открият приятели, разпръснати по къщите чак до Лоуистофт. За обущар или китайски туш се налагаше да пътуват пет мили до Фрамлингъм. Къщата до тях бе необитаема и те подозираха, че е заради нейната усамотеност. Двуетажна и сурова на вид, с фасада от дялан камък и прозорче в триъгълното поле под двускатния покрив, отвън тя изглеждаше по-добре от тяхната, но бяха научили, че вътре е доста занемарена, защото последните обитатели били възрастна двойка, без средства за нововъведения и подобрения. Къщата бе на около двеста метра от тяхната и Алисия обичаше от време на време да поглежда нататък през прозореца, макар и да знаеше, че е празна. Понякога тя възприемаше пустотата като географско измерение, сякаш Сидни и тя бяха захвърлени на края на света.

Разбра от Елспет Крег, който живееше в Удбридж и познаваше господин Спарк, собственика на агенцията за недвижими имоти, че някоя си госпожа Лилибанкс, е купила къщата. Елспет й каза, че била възрастна дама от Лондон и изрази съжаление, че няма да имат удоволствието да се радват на млади съседи.

— Госпожа Лилибанкс се нанесе днес следобед — възбудено съобщи Алисия една вечер.

— Хм, видя ли я?

— Видях я отдалеч. Доста е възрастна.

Сидни знаеше. И двамата я бяха зърнали преди месец, придружена от служителя на агенцията. След това идваха работници, чукаха, удряха, сноваха из мястото — и ето, тя е вече тук. Изглеждаше около седемдесетгодишна и непременно би изразила негодувание от шумни летни веселби в задния двор. Сидни съсредоточено разбърка две мартинита в стъклена каничка и старателно ги разля в чашите.

— Искаше ми се да я посетя, но там имаше хора и си помислих, че ще останат да нощуват.

— Хм! — Сидни приготвяше салатата, обичайното му задължение преди вечеря. Той механично забърса с ръка металното шкафче за подправки, преди да отвори лепкавата вратичка и да извади горчицата. После разсеяно се изправи и удари глава в скосената полица.

— Да ти се не види макар!

— О, скъпи — промърмори Алисия; защото вниманието й бе приковано към баницата с месо и бъбречета във фурната.

Беше облякла светлосини панталони, тесни като джинси, цепнати клинообразно при глезена. Синята дънкова риза бе оригинална „Маккой“, изпратена от една приятелка американка. Правата й руса коса небрежно се спускаше почти до раменете. Лицето й бе хубаво, слабо и нежно, а очите — сиво-сини и раздалечени. Алисия рисуваше в задната стая на горния етаж.

— Сигурно ще отида утре — продължаваше тя относно госпожа Лилибанкс.

Мисълта на Сидни витаеше далеч, далеч — в Лондон, при Алекс, с когото бе прекарал следобеда и той възнегодува от натрапливото нахлуване на тази Лилибанкс в техния свят. Защо Алисия не го попита как е прекарал следобеда, как върви работата му? Понякога сякаш умишлено въртеше на някоя тема, която му бе досадна. Ето защо сега не й отговори.