Патриция Хайсмит - Без милост

— Повярвахте ли му?

Сидни замълча за миг:

— Да, повярвах му.

Инспектор Хил напрегнато се вглеждаше в него.

— Очаквахте ли Тилбъри да направи чистосърдечна изповед пред вас, или да признае, че той е блъснал Алисия?

— Не. Исках да науча истината, това е всичко. Предположих, че трябва да знае, защото е бил там.

Изпитателният поглед на инспектора все още мълчаливо го изучаваше.

— Колко време останахте в жилището му?

— Десет минути. Може би петнайсет.

— Обаждахте ли ми се от там?

— Да — отвърна Сидни, въпреки че не искаше да признава, но ако беше звънял от външна кабинка, операторът от Скотланд Ярд трябваше да чуе сигнала за включване и дрънченето на падащите монети, и СЛУЧАЙНО да запомни всичко това. Както и да е, вече отговори.

— В какво настроение беше Тилбъри? Изненада ли се, че ви вижда?

„Може би госпожа Хармън им е разказала“ — помисли Сидни.

— Да, като че ли отначало се изплаши. Много пиеше. Сподели, след като ми разказа какво се е случило, че се страхува да не загуби работата си, ако историята излезе наяве, а разбира се той знаеше, че тя ще излезе — Сидни усещаше, че няма вид на виновен, защото не изпитваше вина. Във всеки случай изглеждаше много по-малко виновен, отколкото когато говореше за изчезването на Алисия в началото. Може би това се дължи на придобития опит.

Инспектор Хил стисна устни и наподоби сдържана усмивка.

— Нищо ли не спомена за таблетките, искаше ли да сложи край на живота си?

— Не.

— А вие заплашихте ли го? Казахте ли, че ще осведомите неговия началник?

— Не. Бях сигурен, че всичко ще се разбере и без моя помощ.

— Разбирам. А защо вчера не споменахте за посещението си при Тилбъри?

— Е, щях да го направя накрая, но си мислех, че ще го доведете тук. Исках да направя сравнение между това, което беше казал на мен и това, което щеше да каже на вас, ако ми бяхте позволили да го чуя, естествено.

— Мислите ли, че щеше да има разлика?

— Вероятно не. Не. Тилбъри отрече да я е блъснал. А ако е станало така наистина, никога не би признал — Сидни говореше спокойно. Беше съвсем спокоен.

— Хъм… — инспектор Хил издърпа едно чекмедже и извади кафявия бележник.

— Предполагам, че си го искате.

Сидни се изправи, за да го вземе:

— Да. Благодаря, инспекторе.

Докосвайки бележника, Сидни реши, че ще ОПИШЕ УБИЙСТВОТО на Тилбъри, докато споменът е ясен, и без това бележникът сега беше на най-безопасното място, където да изложи мислите си.

— Много любопитно бележниче. Е, добре, господин Бартълби, това е всичко за днес — инспекторът стана, заобиколи бюрото си и тръгна към него, с усмивка, загадъчна и вглъбена, която не слизаше от лицето му.

Обвинител без доказателства, помисли си Сидни, защото инспекторът сигурно бе допуснал възможността той да е насилил Тилбъри, за да погълне хапчетата.

Усещаше подозренията на инспектора като радарен лъч на рамото си, нищо друго, освен дългата ръка на закона, само дето не го държеше физически. Всъщност, ръката бе вече протегната, Сидни я стисна. Инспекторът беше дружелюбен към него — нали най-важно е отношението!