Патриция Хайсмит - Без милост

— Полицията няма да ни оправи… — каза Сидни и завлече Тилбъри на канапето. Искаше да го размаже като муха, но осъзнаваше, че не трябва. Помнеше също, че остави отпечатъци от пръстите си върху телефона, но след малко щеше да го използва.

— Сядай — нареди Сидни.

Тилбъри тромаво седна на канапето.

Сидни донесе от барчето инкрустирана стъклена купичка с бисквити.

— Да си подсладиш душичката — страхуваше се, че оня може да повърне.

Тилбъри си взе пълна шепа, сякаш можеха да му помогнат.

Сидни седна и замълча, а уплахата видимо превземаше Тилбъри.

— Чудя се какво се опитвате да направите — Тилбъри измърмори с нещо като безгрижна усмивка.

— Не се тревожете. Знаете, ще трябва да ИЗПИЕТЕ и тези — ласкаво каза Сидни и отсипа още хапчета. — Хайде, едно по едно, бавно — той му подаде хапче и отиде до барчето за сода. Наля малко в чашата и му я подаде.

Тилбъри ги изпи.

— Зна… а-а…, че ще пооовъъ…

Телефонът иззвъня.

Сидни го изключи от вниманието си, а Тилбъри май не го чу, но най-после престана да звъни. Тилбъри се мъчеше да се изправи и да задържи очите си отворени. Сидни изсипа в шепата си още хапчета и му ги предложи, но Тилбъри не го и погледна; Сидни стисна гърлото му, не много здраво, но точно където трябва, Тилбъри зяпна да поеме въздух и Сидни отпусна пръсти.

— Не крещи. Ако влезе някой, ще му обясня, че поглъщаш тези хапчета, защото си блъснал Алисия от скалата. Разбираш ли? Ами да, естествено, разбираш.

— Нито едно повече не вземам — каза Едуард, удари ръката на Сидни и хапчетата изхвърчаха от шепата му.

Сидни отново го стисна за гърлото, нанесе му лек удар по носа, във всеки случай не толкова силен, че да причини кървене.

— Не блъсна ли ти Алисия? Не я ли блъсна ти?

— Не — гласът му така трепереше, невъзможно беше да се разбере дали лъже.

— Няма кой да ти помогне, затова, проклетнико, по-добре изпий тези хапчета — продължи Сидни, без да отпуска гърлото му, като внимаваше да не остави синини. — Хайде, ритни петалата, направи го сам. Ще бъде най-лесно. Ще бъде най-достойно. Споразумение за самоубийство между двама влюбени. Или искаш да кажа на всички, че ти си я бутнал от скалата, това ли искаш? Дошъл съм към шест и петнайсет, заварил съм те вече погълнал доста от тези хапчета, казал си ми: „Защото блъснах Алисия“.

Две неща даваха сила на Сидни: той вярваше, че Тилбъри е причинил смъртта на Алисия и беше сигурен, че няма да се наложи да му реже вените, лекарството не беше невинно. Той стовари Тилбъри на канапето.

Едуард отскочи и замря, ръцете му увиснаха. Вдигна очи — бе се завърнал страхът. Изви се, изхвърли се от канапето, падна на пода.

Сидни го вдигна с лекота, като голяма кукла, подпря го в ъгъла на канапето, държеше го здраво за рамото и ръката.

Тилбъри вече не се съпротивляваше. Очите му се превръщаха в стъклени топчета. Сидни отмери по часовника си четири минути, след това изтърси още няколко хапчета от опаковката, а Тилбъри ги взе като в просъница, без да му е ясно какво прави. Задави се веднъж, но не изплю хапчетата.

— Добро момче — нежно промълви Сидни.

След още шест-седем минути бе останала само една таблетка, Тилбъри беше изпил другите една по една, вземаше ги от ръката на Сидни и бавно ги поставяше в уста, като полузаспало дете, или птиче. Най-после се отпусна, сви се, изхлузи се настрани — с леко отворени клепачи и зинала уста, като че иска нещо да каже, но няма сили. Щом Тилбъри замря съвсем и очите му се затвориха, Сидни огледа пода, за да прибере разпилените таблетки. Намери третата под канапето. Измъкна я оттам и сложи всичките три в чашата на Тилбъри, имаше останала течност.

Той бе вече тъй унесен, че Сидни успя да излее едва малко от уискито в устата му, разтече се по брадата. Вдигна краката му на канапето, извади безупречно сгънатата кърпичка от джобчето на сакото му, обърса с нея отпечатъците от пръстите си по чашата на Тилбъри, хвана я за ръба през кърпичката и притисна палеца и пръстите на Тилбъри до стъклото. Същото действие извърши и с шишето за сода, и с опаковката от приспивателното. Отиде в банята, изчисти отпечатъците си от вратичката на шкафчето, а след като приключи, отиде до телефона и се обади в Скотланд Ярд.

Помоли за инспектор Хил.

— Инспектор Хил, съжалявам, но ме задържаха — заговори Сидни измъчено. — Търсиха ме днес по телефона много хора, други пък дойдоха вкъщи. Сигурен съм, че ме разбирате. Току-що пристигнах в Лондон и ще бъда при вас след малко.