Патриция Хайсмит - Без милост

Не можеше да се каже, че инспектор Хил е раздразнен.

Сидни избърса телефона и го понесе към Тилбъри, но кабелът не стигна. Върна го на място с помощта на Едуардовата кърпичка, взе слушалката и я остави да лежи на бюрото, а смачканата на топка кърпичка — на масичката, до чашата с питието. Естествено, за да се измъкне оттук, трябваше да мине през вратите, но реши да не чисти дръжките, защото щеше да изглежда подозрително, известно е, че преливат от размазани отпечатъци, Сидни ЗНАЕШЕ това!

Излезе от жилището. Ще изхвърли шишенцето с приспивателно в някоя кофа за боклук, или в уличен канал, но не в квартала.

На път за Скотланд Ярд, в таксито, което той предвидливо взе от „Хайд парк“ вместо от улица „Слоун“ или „Найтсбридж“, Сидни осъзна, че не бе запечатвал в себе си чувствата на убиеца по време на убийството. Бе забравил да мисли за себе си. Но убийството още не е факт, още „тече“. Тилбъри е още жив и може да остане жив, ако някой го намери до час и стомахът му бъде промит. Това отложено състрадание ли е, отсъствие на нещо? Сидни разсъждаваше сега, но в оня момент не мислеше нищо подобно. Не, действието му бе лишено от разум — брутално възмездие за бягството на измамника Тилбъри, изоставил Алисия умираща или умряла.

Таксито спря и Сидни плати.

Постовият го пусна, друг полицай го поведе вътре в сградата, до стаята на инспектор Хил на втория етаж.

При инспектора имаше двама цивилни, които останаха, макар неговото внимание да бе изцяло насочено към Сидни.

— А, господин Бартълби, добър вечер. Седнете, ако обичате — телефонът иззвъня. — Отлично! Добре, намерете го и го доведете — затвори телефона, поглади косата си с ръка и се обърна към Сидни. — Вече имаме напредък. Наистина съжалявам за вашата съпруга. Установихме самоличността днес следобед без сянка от съмнение.

— Зная. Знаех — каза Сидни.

— Знаел сте?

Разбрах веднага, щом видях снимката във вестника.

— За протокола е нужно да ни кажете къде сте били в сряда вечерта.

— У дома, цяла вечер и цяла нощ.

— Можете ли да го докажете, ако се наложи.

Сидни се замисли.

— Не.

— Е, може и да не потрябва. Издирваме мъжа, с когото вашата съпруга е била, въпросният Ерик Лиманс. Имаме чудесно описание на външността му. Името Едуард Тилбъри говори ли ви нещо?

— Да — каза Сидни.

— Какво?

Сидни хвърли поглед към слушащите с явно внимание мъже от лявата му страна, единият на средна възраст, другият по-млад.

— От миналия петък зная, че жена ми е с него, но исках да й дам възможност сама да се върне. Затова замълчах пред полицаите.

— А как разбрахте?

— Видях ги в Брайтън. Тогава не знаех името му, но го научих по-късно.

— Как, ако ми разрешите да попитам?

Сидни знаеше, че полицията е чула името на Тилбъри от Инес и Карпи.

— Попитах едни приятелки в Лондон — Инес Хагърд и Карпи Дън.

— Ние току-що говорихме с тях. През цялото време ли са знаели? — попита инспекторът, сбърчил вежди.

— Не, мисля, че след като аз го видях. Аз им го описах. И ако някой е виновен за премълчаването на факта, то това съм аз, аз ги помолих да не казват. Не съм споделил с тях, че съм видял жена си и Тилбъри, но си спомних, че той я ухажваше веднъж, когато се бяхме събрали у тях. Не знаех как се казва, но помнех как изглежда.

— Разбирам. Тилбъри ще бъде доведен тук тази вечер.

Сидни се чудеше дали да каже на инспектора за писмото и телеграмата, които бе изпратил на Алисия. Тя може да ги е унищожила. Тилбъри нищо не каза за тях. Но бе възможно телеграмата и да се появи, защото в пощата се пазеше копие за известно време. А ако се намеси капризният пръст на съдбата и полицията реши, че Тилбъри не е действащо лице в пиесата от нощта на убийството, то дали нямаше да погледнат на телеграмата като на негов хитър ход: изпратил телеграмата в сряда сутринта, метнал се на влака и отишъл в Брайтън, после в Лансинг — бутнал Алисия от ръба на скалата в пристъп на дива ревност, изчистил дома от вещите на Тилбъри, за да изглежда, че е избягал след като я е убил, после се прибрал. Сидни запримига. Такова нещо не може да се случи. Не ставаше дори за измислените му фабули.

— Предполагам, че сте говорили с родителите на жена ми — каза Сидни, нарушавайки краткото мълчание в стаята.

— Да, днес около обед. Уточнявахме самоличността, питахме дали дъщеря им има рожден белег от вътрешната страна на ръката.

Сидни познаваше белега: петно с цвят на ягода, което Алисия винаги оприличаваше на миниатюрна карта на Франция. Отново си помисли, че сигурно е обезобразена до неузнаваемост.