Патриция Хайсмит - Без милост

Качвайки се на влака, Сидни прокле Тилбъри. Каквото и да се е случило в Лансинг, тази мръсотия е негово дело. Изведнъж го обзе радостно чувство, че отива в Лондон. Може би ще закъснее за Скотланд Ярд, но малко. Във влака кроеше и прекрояваше разни планове. Главата му гъмжеше от идеи: като облаци, струпващи се ненадейно, и ненадейно издухвани. Прекрасно е това кроене и пречертаване! Мислите му проблясваха като светкавици през мъглявината на виденията му.

Планът, на който се спря, не беше съвсем безопасен, но какво е един план — малко дързост е нужна в ден като този, размишляваше Сидни. Чувстваше, че изгледите за успех са девет към десет, но само ако действа незабавно и извърши каквото си е наумил без никакво колебание. Ако някой, или нещо му попречеше преди да е започнал, също нищо не го заплашваше. Но ако бъде възпрепятстван по време на изпълнението, тогава можеше да си го запише в графата лош късмет.

Пристигна в Лондон около пет и двайсет и се качи на автобус за Кенсингтън, от спирката на улица „Ливърпул“. В Найтсбридж се отби в един магазин и нехайно купи шише с таблетки — приспивателно „Дормър“, все едно случайно го е зърнал сред изложените лекарства. Може би не беше достатъчно силно, но по-добро не можеше да намери без рецепта, дано Тилбъри да има нещо по-силно! В аптеката бе оживено и Сидни се надяваше, че никой няма да го запомни. Искаше му се да вярва, че ще се спазарят с Тилбъри и няма да се наложи да му реже вените, ако в аптечката му няма нищо по-силно. Не беше много сигурен, че би могъл да го стори.

Около шест часа той пристигна на улица „Слоун“ и се заоглежда за номера. Не особено голяма четириетажна сграда, с две симетрично разположени каменни колони от двете страни на вратата. На таблото за звънците имаше пет имена, едно от които бе Е. С. Тилбъри. Сидни отстъпи на платното — да види дали оня франт не се задава отнякъде, никакъв го нямаше. Натисна звънеца.

Изчака доста дълго време, оня не отговаряше.

Отново натисна звънеца, два пъти, настойчиво.

Най-после се чу сигнала за вратата и той влезе в блестящо и богато украсено фоайе, с персийска пътека на стълбите. Полицията може вече да е при него, тогава просто е наминал да види Тилбъри заради приказките, които се носят. Хапчетата бяха скрити от чужди погледи във вътрешния джоб на сакото му.

Тилбъри се надвеси от перилата на площадката:

— Ей, кой е?

— Аз съм. Сидни — каза той мило.

Тилбъри живееше на третия етаж.

— Добър вечер, Едуард — продължи Сидни.

Една жена с куче се подаде от вратата на втория етаж, погледна към Сидни и заслиза по стълбите. Лош късмет, помисли Сидни.

Тилбъри изпъна гръб и отстъпи назад. Вратата на апартамента зад него беше отворена. Изглеждаше уплашен и стъписан: ако не е пиян, сигурно е в ужасно психическо състояние, реши Сидни. Сакото му беше разкопчано, яката на ризата също, връзката разхлабена и провиснала.

— Имате ли малко време? — попита Сидни.

— Да, струва ми се. Боже мой, да, разбира се. Всъщност, и аз исках да говоря с вас — Тилбъри се олюля като влизаше навътре, не беше висок на ръст.

Сидни го последва в дневната, безупречно чиста и стилно обзаведена, с ориенталски килим, книги, лампи върху масичките — приличаше на музей „Виктория и Албърт“. Сред сиво-черния мрамор на камината с вкус бе подредено огнище от въглища, което надали щеше да бъде запалено някога. Недопита чаша с уиски на масичката и пепелник с около дузина фасове допълваха интериора.

— Разбира се, знаете за Алисия — каза Тилбъри и посочи зеленото сатенено канапе.

— Не.

Тилбъри го погледна притеснен, тръгна към чашата си, но се спря и разпери ръце:

— Аз, извинете… — Стегна връзката си и оправи яката около възпълничкия си врат. — Върнах се днес от работа в три, не можех да издържам повече. Простете, малко съм пийнал.

— О, не бива да говорите така — каза Сидни. Беше на три метра от Тилбъри.

Тилбъри посегна към чашата.

— О, извинявайте, искате ли да пийнете нещо?

— Не — промълви Сидни със слаба усмивка. — Пийте си.

Тилбъри взе чашата си.

— Простете, естествено бихте искали някакво обяснение. Свършен съм, почти, снощи. Виждате ли, снощи… — повдигна очи към Сидни. — Аз хукнах след нея в нощта. Тя беше в окаяно състояние и аз се опитах да я накарам да замине при родителите си. Искам да кажа, много пъти преди това съм опитвал. Беше изпила твърде голямо количество алкохол, преди да се прибера. Толкова беше разстроена. Нещо се било случило, но не искаше да ми каже какво. Изхвръкна навън. За малко изчезна от погледа ми в тъмното, беше на пътя, който върви успоредно на брега. Настигнах я веднъж, даже я хванах за ръката, но тя се отскубна. Продължи да тича и се хвърли от скалата, преди да успея да направя каквото и да било — свободната му ръка се отпусна след последната дума, съвсем безжизнена, а той погледна към Сидни.