Патриция Хайсмит - Без милост

Сидни седеше в петно от слънчева светлина в дневната и пишеше нещо в една от тетрадките си. Покълваше нова идея и му се искаше да нахвърли мислите си, преди да се изпарят в атмосферата на Скотланд Ярд. За петте минути, колкото беше писал преди да го стресне високият звън на телефона, не успя да напредне кой знае колко, но началото бе запечатано на хартията, кълн на мечта или стихотворение, и се надяваше после да израсте. Предчувстваше, че го търсят от полицията, за да му кажат, че Алисия се е прибрала. А може и майка й да е.

— Ало? — каза Сидни.

— Господин Бартълби, инспектор Хил е тук.

— Да? — бе цял в очакване.

— Бихте ли могъл да дойдете днес в Лондон, към шест часа? Исках да се срещна по-рано с вас, но до тогава съм зает.

— Вижте, аз също съм зает, а освен това днес очаквам важен телефонен разговор. Може би утре…

— Съжалявам — прекъсна го инспектор Хил с безпрекословен тон.

И това, едва в десет сутринта, опропасти целия му ден!

До три, когато Сидни реши да тръгне за Ипсуич, подранил и много неспокоен, телефонът не звъня втори път. Бе изпаднал в едно от най-грозните си настроения — потиснат, обезверен, зъл. Дано Алисия се „обяви“ днес, защото иначе… Представи си как нахлува като фурия в бунгалото, или каквото държаха там в Лансинг, сграбчва я за косата и я повлича, а пътьом, със свободната ръка, стоварва един юмрук на Тилбъри. Може да прескочи до Лансинг днес, след разговора в полицията. А ако в Скотланд Ярд са му приготвили нещо извънредно неприятно, ще им даде адреса на господин и госпожа Лиманс, град Лансинг, кратко и ясно. Нека те свършат останалото.

На гарата в Ипсуич, след като си купи билет, Сидни се повъртя около вестникарската будка. Разгледа заглавията на „Стандарт“: ТАЙНСТВЕНАТА ЖЕНА НАМЕРЕНА МЪРТВА — снимка на скала и стрелка, сочеща светло размазано петънце в ниското. Мястото се намираше около Лансинг, прочете Сидни отдолу. Купи си вестника. Самата история беше на първа страница.

Нещастието се случило късно миналата нощ, но тялото било забелязано едва тази сутрин.

След това, с ужас в гърдите, той прочете редовете, които само потвърдиха предчувствието му:

Жителите на Лансинг разпознали мъртвата жена — госпожа Ерик Лиманс, която неотдавна, заедно със съпруга си, господин Лиманс, наела в града обзаведена вила. Огледът на дома не установил вещи, принадлежащи на господин Лиманс, нито документи за нейната самоличност, а само дрехи на госпожа Лиманс. Тя е със светла коса, но с червеникав оттенък, и този факт, плюс инициалите А. Б. на ключодържателя, закачен за джоба на полата й, навежда на мисълта, че мъртвата жена може да е Алисия Бартълби, изчезнала от дома си в Сафък на втори юли тази година. Дамска чанта не е открита, нито във вилата, нито до трупа. Полицията продължава разследването.

Вероятно е имало съобщение по радиото веднага след обед, а може вече да са установили самоличността й, макар и така обезобразена, помисли Сидни и потръпна.

Дали е скочила сама? Дали Тилбъри я е бутнал?

Господин Лиманс не е открит във вилата. Изпарил се е, ясно! Дали пък след няколко чашки алкохол, скована от срам и колебание дали да се върне при родителите си, или да остане, не е полетяла сама от скалата? Сидни не вярваше Алисия да се доведе до такова състояние. Но вярваше, че Тилбъри е притискал Алисия да се откаже от играта, преди да са я открили, или по-скоро преди да са го открили и да са го натирили от лъскавата му службица, а Сидни знаеше, че Алисия с всички сили би се противопоставила на това. Не може да не са се скарали. Ако Тилбъри се опитва чрез нейната смърт да се измъкне, то трябва да знае, че е безнадеждно. Сидни злорадо и безжалостно прехвърляше в ума си множеството капани по пътя на Тилбъри: отпечатъци от пръстите му, оставени из цялата къща, описание на неговата външност от жителите на Лансинг, периодичното му отсъствие от Лондон в почивните дни от известно време, и най-лошото: опитът да изчисти вилата от всякакви документи и вещи, идентифициращи обитателите. Щом като не е намерена дамската й чанта, изглежда Тилбъри е бил там снощи, но какъв ли страх го е подгонил, че да постъпи така глупаво и да избяга! Сидни се чудеше дали се е прибрал в Лондон, дали днес се е явил на работа, както обикновено. Тилбъри може да е бил малко нервен днес, но е бил свободен и извън подозрение! Сидни погледна часовника си. Беше четири и десет. След около час Тилбъри ще се отправи към жилището си на улица „Слоун“, ако полицията не е влязла в дирите му до тогава, но защо ли да бързат? А можеше да се предположи, че никога няма да открият следите му ако Васили, Инес и Карпи вземеха решение да мълчат.