Патриция Хайсмит - Без милост

— Трябваше да ти се обадя, Едуард, в ужасно положение съм.

— Зает съм. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Ще дойдеш ли довечера? Моля те! Случи се нещо, за което не мога да говоря по телефона.

— Добре, но надали ще успея преди девет — изръмжа той и затвори.

Едуард пристигна в девет без пет. Алисия се надяваше, че ще успее да хване влака в седем и половина, затова бе прекарала последния час гледайки съсредоточено часовника, а когато чу бързите му стъпки по каменната пътека, облекчението й се равняваше на вътрешен срив. Той натисна дръжката на вратата, после пъхна ключа в ключалката и отключи, изненада се като я видя в ъгъла на дивана.

— Защо не ми отвори? Какво се е случило?

— Щом си тука, няма нищо — отвърна тя и се надигна.

— Ще пиеш ли нещо? — изпитата третина от бутилката с уиски й пречеше да се държи здраво на краката си, без да подобри състоянието й.

— Хайде, какво има? Кой какво ти каза?

Едуард захвърли чантата и шапката, последва я в кухнята.

Алисия бе решила Едуард да не научи за вестите от Сидни, колкото и да я разпитва. Но как трябваше да постъпи оттук нататък, не й беше ясно. Бе изгорила и писмото, и телеграмата от Сидни.

— Не зная защо, днес се почувствах страшно напрегната, когато бях навън. Излязох да купя нещо, не се върнах без нищо — тя сипа уиски в две чаши.

— Е, какво от това, видя ли някого, скъпа? Да те е спирал полицай?

— О, не.

— Да не си видяла някой познат?

— Не, нищо такова — усмихната му подаде чашата. — Може да съм бременна.

— Но нали каза…

— Да, да, зная, мисля, че не съм.

Няколко минути стояха прави, отпивайки мълчаливо от чашите си. Разтревожен, Едуард я гледаше изпитателно.

Тя знаеше, че щом преполови чашата си, ще изнесе още една лекция за необходимостта да се върне при родителите си. А после? Какво да прави после?

Когато лекцията започна, тя вече не го слушаше. Същите вечни доводи, дори същите думи. Единственото, което знаеше със сигурност беше, че е загубена без Едуард, затова трябваше да го задържи. Където и да е, тук или в Лондон, но да е при нея.

— Няма да се върна, затова спри — прекъсна го тя, тъй енергично, че сама се изненада.

— Съвсем очевидно, нито ти, нито аз издържаме повече на това напрежение.

— А ти би ли дошъл с мен при родителите ми?

— Не, не искай това от мен, не става, невъзможно! — запали цигара и продължи: — Мисля, че трябва да раздвижа нещата, започвам с това, че се връщам в Лондон. Ти никога няма да направиш стъпка, ако аз не започна пръв. Трябва да се върна в Лондон и да остана там.

Той ходеше възбудено из стаята.

— О, Едуард, не ме оставяй — чу се Алисиния вопъл, натежал от сълзи.

Той се усмихна и леко поглади рамото й. Тя стоеше до канапето.

— Скъпа, ще те чакам. Нали знаеш? Каквото и да ни предстои, ще го посрещнем заедно, но не ме карай да рискувам работата си, ще ми бъде дяволски трудно да си намеря друга! — говореше Едуард разпалено.

— Тогава, остани тук — хвана се тя за думите му.

— Не мога, скъпа, трябва да вървя. Прости ми, но не мога.

Отначало колебливо, а после все по-съсредоточено, Едуард прибираше вещите си, за да ги сложи в куфара, който беше в спалнята.

Колкото и абсурдно да беше, в ума й се мярна фактът, че му дължи седемдесет и две лири, защото той бе плащал почти всички сметки, откакто живееха заедно. Тя без затруднения би могла да му ги върне от стоте лири, които ще я чакат на втори септември в банката. Спомни си, че само преди месец парите бяха най-тежкия й проблем. Сега изглеждаше толкова дребнав и нищожен, в сравнение с крушението на всичко около нея. Тя вдигна чаша и се опита да я изпие наведнъж, до дъно, и почти успя, но останалите два пръста течност я задавиха. Когато Едуард се върна при нея, тя кашляше, превита на две, обърна се и хукна през вратата.

Навън бе хладно. Алисия тичаше в мрака, а гласът на Едуард, зовящ я по име, само усилваше нейния бяг…

Четвъртъкът се роди слънчев и ведър, приятно топъл. Бе ден от онези, в които с оптимизъм се изправяш пред всяка работа или проблем, си помисли Сидни и усети прилив от оптимизъм по отношение на Алисия. Около осем и половина си представяше как се събужда, изпълнена с радост, защото й предстои да види родителите си. Е, не беше много уверен, че ще е толкова радостна, но във всеки случай, в този ден имаше повече шансове това да се случи, просто защото грееше слънцето. Ако беше някой от дъждовните дни, тя би премислила, би отложила решението, или просто би се препънала о него.