Патриция Хайсмит - Без милост

Сидни не знаеше дали да му вярва. Ако я е държал за ръка, защо я е изпуснал? Защото е искал. Или цялата тази история е само за прикритие на истинското деяние?

— Не зная какво ще си помислят за мен в службата — измърмори Тилбъри, разхлаби връзката си и отпи от чашата.

Службата му, разбира се, бе от първостепенно значение.

— Е, значи снощи избягахте! — каза Сидни.

— Аааа…

— О, разбирам, изчистихте вашите следи от къщата.

— Не бях на себе си. Сигурно не трябваше да постъпвам така, но не знаех какво върша! — очите на Тилбъри просеха одобрение, или милост.

— Още не са ви разпитвали в полицията, нали?

— Не, надявам се да не стигнат до мен. Ужасно съжалявам за случилото се, повярвайте, обичах Алисия. Никога не съм й желал злото, напротив, опитвах се да я убедя, че ви създаваме неприятности. Това се отнася по-скоро до нея, защото не искаше и да чуе, че трябва да отиде при семейството си. Нямам вина за смъртта на Алисия. Ако можех, бих я спасил. Но както стоят нещата сега, ако бъда въвлечен в тази история, само ще съсипя кариерата си, без никаква полза. Разбирате ли? — и розовите очички погледнаха Сидни.

— О, не мисля, че ще бъдете въвлечени.

Тилбъри отправи очи към него, озадачен, невярващ. Изтощението бе избило в малки подпухнали торбички под очите му, предупреждаващи за белезите на средната възраст, ако „би останал жив до тогава“. Тилбъри беше блед, челото лъщеше от ситни капчици пот. Отиде до барчето в ъгъла на стаята и напълня чашата си.

— Някой друг знае ли за вас двамата с Алисия? — попита Сидни.

— Не съм сигурен — отговори Тилбъри и погледна Сидни през рамо.

— Някои може и да подозират, но не биха казали нищо.

— Нуждаете се от успокоително, Тилбъри, сложете в чашата си едно-две хапчета.

— Какво? — Тилбъри се извърна заедно с чашата.

— Приспивателно, имате ли?

Едуард се усмихна глуповато:

— Да, но нямам нужда. Вземам по едно преди сън. Не ми помогна много миналата нощ.

— Хайде, опитайте сега, настоявам да вземете едно — каза Сидни и се придвижи към него.

Тилбъри не знаеше как да се държи. Отстъпи встрани, а Сидни се приближаваше.

— Къде са? В банята ли? Донесете ги — нареди Сидни.

— Добре — Тилбъри тръгна послушно — но не се нуждая от тях в момента.

— Напротив, нуждаете се — настоя Сидни, следвайки го.

Вече в банята, Тилбъри отвори шкафчето, поколеба се и отговори:

— Май съм взел последното снощи — и затвори вратичката.

Сидни я отвори отново и видя три или четири пластмасови опаковки с хапчета, сред множество малки шишенца. Едната, с жълти хапчета, вдъхваше надежда, защото беше най-отпред.

— Това не са ли хапчета за сън? — попита той и я взе.

— Не — каза Тилбъри, но така, че у Сидни не остана съмнение за противното.

Сидни го изгледа.

— А, да, приспивателно е — усмихна се Тилбъри, изплашен и гузен.

Сидни изтърси едно хапче в шепата си и я протегна към него:

— Нуждаете се от това хапче.

— О, не — Тилбъри поклати глава.

— Грабвай го, иначе ще станеш на пихтия!

Треперещ, Тилбъри го взе от дланта му и го изпи с глътка от чашата си.

— Още едно. Две е по-добре от едно.

Тилбъри се възпротиви за второто хапче, но Сидни го поднесе по-близо, пръстите му подпряха гърдите на Тилбъри, който го пое и преглътна.

— Ето така. Ще се почувствате по-добре, много по-добре е за вас от уискито — Сидни излезе от банята с опаковката в ръка.

Тилбъри се върна в дневната.

— Седнете — каза Сидни.

Тилбъри бе отправил поглед към телефона. Сидни стоеше между него и апарата. Тилбъри се обърна назад и побягна към вратата. Сидни го хвана преди да я стигне и го метна назад толкова силно, че сам се изненада като чу вратът на Тилбъри да изпуква.

— Виждате ли колко сте нервен? Веднага да вземете още две — Сидни застана пред вратата и му подаде още две хапчета върху дланта си.

Тилбъри го гледаше свъсено.

— Хайде, без щуротии — продължи Сидни.

Тогава Тилбъри сви рамене и отвърна привидно спокойно:

— Освен да повърна, друго няма да постигнете — и ги взе от дланта на Сидни.

— Ето, седнете на канапето.

Отне му минута, докато прекоси стаята — бавно, разтеглено, като че изтъкваше доводи за и против при всяка крачка. Взе чашата от масичката, вдигна очи към Сидни, който го следваше, и глътна хапчетата. Седна на канапето, примирен и някак развеселен.

Сидни повдигна опаковката, за да види още колко хапчета остават, около трийсет, прецени той, а в това време оня се спусна залитайки към телефона. Сидни го сграбчи за ръката, изви я, после остави слушалката обратно на вилката.