Патриция Хайсмит - Без милост

— Къде е тя сега?

— След аутопсията ще изпратим тялото в Кент — отвърна Хил и вдигна телефонната слушалка още при първия звън.

— О, тогава влезте, разбира се. И ми се обадете — той върна слушалката на място. — В жилището на Тилбъри телефонът е оставен отворен, свети навсякъде, а той не отваря вратата. Интересно.

Сидни мълчеше.

— Къде точно видяхте жена си в Брайтън? — попита инспектор Хил.

— Стоях на гарата, за да видя Тилбъри, или някой, който прилича на него — отговори Сидни.

Разказа как е проследил Тилбъри до мястото, където беше срещнал Алисия, а косата й бе станала червена, как е обхождал градовете на запад от Брайтън и как я беше открил в Ангмъринг чрез тамошната поща:

— Смятах, че нейното завръщане е само въпрос на време, не исках да се чувства неловко, когато всичко излезе наяве.

— И ние ги открихме в Ангмъринг — каза единият от служителите, стоящ отляво на Сидни.

— Но едва днес — каза инспектор Хил с бледа усмивка и вдигна слушалката на телефона. — Съжалявам, не мога да говоря сега Майкъл, очаквам разговор и линията ми трябва свободна — едва затворил, разнесе се телефонен звън: — О, да, съгласен съм. Така е. Ще се видим.

Инспекторът затвори телефона и набра някакъв номер.

— Инспектор Хил се обажда. Трябва ми кола, веднага! Тилбъри се е нагълтал с хапчета в апартамента си. Чакат лекар. Трябва и ние да отидем, струва ми се.

Всички се раздвижиха, взеха си шапките, шлиферите, долу вече ги чакаше черна кола.

Във фоайето на сградата, където живееше Тилбъри, имаше двама души, и още няколко на площадката пред неговото жилище, чиято врата беше затворена. Сидни веднага позна жената от долния етаж, която беше го зърнала, но този път тя не го удостои с внимание. Хил почука и вратата се отвори. Сидни влезе след него, заедно с другите двама.

Тилбъри беше все още на канапето, с една дълга тръба в устата, водеща към сива емайлирана тенджера на пода. Лицето му бе бяло и застинало.

— Не изваждаме много — обясни докторът на Хил.

— Смъртоносна ли е дозата, как мислите? — попита инспектор Хил.

— Зависи колко е погълнал — отвърна лекарят и взе пластмасовата опаковка, в която беше останало едно хапче.

Инспекторът заразглежда флакона, прочете надписа, включващ името на доктора, аптеката и указание: „едно-две при нужда“. Отвори го, помириса. Постави го отново на масичката.

— Повече нищо не излиза — каза лекарят и извади тръбата от гърлото на Тилбъри. — Сега, в болницата! — тръгна към телефона.

Хил погледна часовника си и смръщи лице:

— Не се знае кога Тилбъри ще е в състояние да говори. Господин Бартълби, можете ли да останете тази вечер в Лондон? Бихме желали да поговорим с вас, ако Тилбъри дойде на себе си. Освен ако не предпочитате да се приберете и да се върнете утре.

— Не. Ще остана — каза Сидни.

— Моля да ни се обадите по телефона утре, между девет и десет.

— Добре — Сидни се сбогува с представителите на Скотланд Ярд и излезе.

Жената, която го бе видяла я нямаше отвън на площадката, но двамата мъже бяха все още там.

— Как е той? Жив ли е още? — попита единият от мъжете.

Чули са за свръхдозата очевидно.

— Да, жив е — отвърна Сидни и съобщението бе предадено на други двама, чакащи долу във фоайето.

Сидни се обади на Инес и Карпи от първата телефонна будка, която се изпречи на пътя му. Той решително отказваше да остане сам със себе си, а те двете бяха точно хората, от които имаше нужда.

— Сидни, скъпи, в Лондон ли си? — попита Инес.

Тя каза, че ще се радват да го видят, били сами, но телефонът не спирал да звъни цяла вечер.

Не бяха съвсем сами и Сидни разбра това веднага, щом таксито влезе в тяхната сляпа уличка. Навел глава, Алекс Полк-Фаради се отдалечаваше от дома им, макар Сидни да беше сигурен, че е видял и таксито, и него самия, защото в такива задънени улички коли не влизаха често. Алекс бягаше от него.

— Сидни, влизай, скъпи — започна Инес още на вратата.

Двете жени го прегърнаха сдържано и изразиха съчувствието си поради загубата на Алисия. Дадоха му чаша уиски, което Карпи изтичала да купи специално за него, и въпросите заваляха. Видял ли е Тилбъри? Какво са правили полицаите при него?

— Оттам идвам — каза Сидни. — Погълнал е свръхдоза седативи, закараха го в болница.

— Какво?! — това беше Карпи. — Обзалагам се, че той е блъснал Алисия от скалата, кучи син! Мислиш ли, че е той?

— Не зная — отвърна Сидни.

— Дали дозата е смъртоносна?

— И това не зная.