Патриция Хайсмит - Без милост

— Секунда, да видя дали е свободна.

Сидни чака повече от минута. Най-после госпожа Снийзъм се обади:

— Ало?

— Здравейте, госпожо Снийзъм. Сидни е. Искам да ви кажа колко ми е мъчно за Алисия. Аз съм…

— О, Сидни… — гласът й предателски пресекна, но тя бързо го овладя и продължи — на всички ни е мъчно. Нямах никаква представа за това, което става. Никой не знаеше. Дори и ти, нали?

— Не — отговори Сидни. — Съжалявам, че всичко свърши по този начин.

Сидни искрено страдаше, а студенината на госпожа Снийзъм, единствената й черта, с която я познаваше, изглеждаше по-човешка и истинска от всичко, изпречило се на пътя му в безкрайните дни напоследък.

— Едуард Тилбъри е починал. Научих преди няколко минути. Взел е свръхдоза приспивателно.

— О, небеса! Боже мили! Каква е тази трагедия, като пиеса! Не мога да се отърва от мисълта, че Алисия няма нищо общо с това. Струва ми се фалшиво. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, да! — сякаш и убийството на Тилбъри не бе истинско, защото така или иначе, той и сам можеше да го направи, ако загубеше работата си, а това беше повече от сигурно.

— Сидни, ще ми позволиш ли да отбележа колко си бил търпелив? Търпелив с нашата своенравна дъщеря, довела се до ръба на смъртта, до крайния предел, отвъд който няма път? Зная, не е лесно да говорим сега, но ти ела да ни видиш някой ден. Съобщи ни, когато решиш.

— Непременно. Непременно ще дойда — отговори той, благодарен на госпожа Снийзъм, че сложи точка на този невероятен разговор. — Поздравете от мен господин Снийзъм.

— О, Господи! Погребението! Опелото ще бъде утре в единайсет, Сидни. Тук в малката църква.

— Благодаря, госпожо Снийзъм, ще бъда там.

— Ела утре у нас — гласът й потрепери.

Свърши! Сидни изтри чело и измъкна от джоба си две монети за телефонния разговор.

На стълбите горе се появи Карпи.

— Тръгвам за Скотланд Ярд — обясни й Сидни. — Благодаря за всичко, Карпи. И за самобръсначката също. — Сидни беше се избръснал с тоалетен сапун и самобръсначка, която беше на една от тях двете — Инес или Карпи.

— Ще минеш ли по-късно да се видиш с Инес! Обади се.

— Ще ви се обадя по телефона — обеща Сидни. Не знаеше какво му е приготвил инспектор Хил, а окажеше ли се на свобода, искаше му се да се прибере и да поразмисли над работите си: къщата, живота…

Сидни пресрещна Карпи по средата на стълбите и я целуна по бузата:

— Благодаря ви, че сте такива добри приятели, най-добрите на света.

— О, Сид, обичаме те. Ще си останеш в нашия списък на известни личности. А „Големите планове“ ще бъде най-продаваната книга.

Инспектор Хил срещна Сидни в коридора пред стаята си и се усмихна приветливо.

— Съжалявам за закъснението. Но трябваше да дойда с една госпожа, а тя малко се забави. Една жена, която мисли, че ви е видяла да влизате в жилището на Тилбъри миналата вечер. Към шест? — инспекторът се вглеждаше в Сидни и чакаше.

Сидни усети, че реакцията му беше възможно най-умерената — само „О-о“, което нито признаваше, нито отричаше, но не издаваше паника.

Пълничката, около четиридесет и пет годишна жена, онази с кучето, сега седеше в стаята на инспектора.

— Здравейте — каза Сидни.

— Здравейте — отвърна тя. — Да, този е мъжът, когото видях.

— Господин Тилбъри ви е пуснал да влезете — добави инспектор Хил, любезно все още. — Господин Тилбъри се е прибрал към шест, нали?

— Да, вярно е — отговори Сидни.

— Затова ли закъсняхте малко вчера?

— Да.

— Това е всичко, госпожо Хармън — каза инспекторът. — Благодаря ви, че се отзовахте. Ако искате, някой от шофьорите ни ще ви върне обратно.

Госпожа Хармън се изправи:

— Не, благодаря, инспекторе. Имам да свърша нещо наблизо, после няма да ме затрудни, ако взема автобуса — тя погледна Сидни още веднъж, кимна за довиждане и излезе, галантно изпратена до коридора от инспектора.

— Защо сте ходили при Тилбъри? — попита той веднага, щом затвори вратата след себе си.

— Исках да науча истината, можеше и да ми каже какво се е случило с Алисия в действителност.

— Седнете, господин Бартълби.

Сидни седна.

Инспектор Хил също седна, зад бюрото си.

— И какво ви каза Тилбъри?

А ако Тилбъри не е мъртъв? Ами ако мъжът, който му предаде, че е починал, просто е получил заповед да съобщи за смъртта на Тилбъри, което полицията по-късно щеше да нарече грешка, само и само да чуят неговата версия?

— Каза ми, че Алисия била много разстроена в сряда вечерта. Изчезнала навън и Тилбъри се опитал да я настигне. Спомена още, че се отправила към скалите край морето, бягала по пътя, минаващ край морето. Не успял да я хване, за да я спре и да не се хвърли от скалата.