Патриция Хайсмит - Без милост

— Измел се е с всичките си партушини — вметна Инес. — Даже тефтерчето на Алисия е изчезнало. Не са го намерили. Няма нищо чудно, че се е опитал да свърши със себе си, защото е виновен.

Безсловесие и треска измъчваха Сидни, дори и след уискито. Карпи щедро му доля чашата.

— Мога ли да пренощувам у вас? — попита той. — Утре рано сутринта трябва да отида в полицията.

— Разбира се, Сид. Ял ли си нещо? — на свой ред попита Карпи и стана. — Ние не сме, до преди малко имахме гост.

— Твоето старо другарче Алекс — каза Инес. — Знаех, че ще се измъкне, щом чуе, че идваш. Не ни се наложи да го отпращаме.

Сидни леко се усмихна, загубил всякакъв интерес към приказките за Алекс. Серията няма да продължи след шестия епизод, помисли си той. Но тогава осъзна, че би могъл да пише и сам, или поне да си направи труда да опита.

— Знаеш ли, започна да пее друга песен — каза Инес. — Сега ти не си убиец на жена си, а просто смахнат.

— Като че ли той не е — обади се Карпи от кухнята, отделена с преграда от дневната.

— Божичко, не бива да си правим такива шеги. Бедничката Алисия май не е била в нормално състояние. Да не се прибере толкова време!

— Не казахме на Алекс, че знаем от една седмица за Тилбъри — провикна се Карпи, за да заглуши шума от течащата вода. — Това щеше да го вбеси още повече — чуваше се чуруликащият й гласец.

— Аз обясних на полицаите, че съм знаел за него.

— Ние също, днес — добави Инес. — Надявам се да не се сърдиш, Сид. Алисия…

— Не, не се сърдя. Нека говорим за нещо друго. Продадох „Големите планове“ миналата седмица — съобщи той, но някак печално.

Последваха поздравления като за случая и допълване на чашите.

Вечерята беше вкусна, но Сидни хапна малко. Много скоро след това момичетата му пожелаха лека нощ и го оставиха на канапето, а тяхното тихичко бърборене, долитащо от горния етаж, го приспа.

Приготовленията за закуската на децата го събудиха. Беше осем без четвърт. Мисълта за Тилбъри го прободе: ако е оживял, сигурно в тази минута говори. Разбира се, полицаите не знаеха къде е пренощувал, за да го потърсят. Сидни изпи само чаша кафе и портокалов сок.

— Какво искат от теб още? — попита Карпи.

— Сигурно искат да говоря с Тилбъри.

Инес едва не изпусна чинията, обърна се да погледне Сидни:

— Божичко, може и да е умрял, нали!? Знаеш ли в коя болница са го закарали?

— Не — нямаше да се обади, за да пита как е, дори да знаеше, помисли си Сидни.

Дали Тилбъри е „оплескал“ всичко? Каква ли присъда може да очаква човек, насилил друг да погълне смъртоносна доза? Като за убийство, разбира се. А дали пък оживелият Тилбъри няма да се прояви необикновено, невероятно благороден човек и няма да каже нищо на полицаите за посещението на Сидни Бартълби. Дали Тилбъри би опитал да изкупи вината си по този начин? Ако пишеше разказ за това, мислеше Сидни, щеше ли да представи Тилбъри чак толкова благороден? Не, не и щом не е имало намек за благородство преди това, а Сидни не бе видял нещо подобно у Тилбъри. Този час, докато стане девет, бе изпълнен с болезнено напрежение, разведрявано с глътки уиски, което Карпи настойчиво му предлагаше.

Инес бе извела децата на разходка. Сидни не можеше да преодолее нежеланието си да включи радиото, за да чуе новините, а и хлапетата не бяха се сетили да го сторят.

Сидни позвъни в Скотланд Ярд. Инспектор Хил не беше се явил на работа, но служителят, на когото го прехвърлиха, му съобщи, че Едуард Тилбъри е починал около четири сутринта.

— Сърцето му не издържа — каза гласът. — В такива случаи всичко зависи от сърцето — човекът вероятно мислеше, че говори на негов близък. — Инспектор Хил ще бъде тук всяка минута.

— Какво ти казаха? — попита Карпи от кухнята.

— Тилбъри е починал през нощта — отвърна Сидни.

Карпи се появи с парцал в ръка:

— Боже милостиви, Исусе Христе, наистина смъртоносна доза. Изглежда, че той е бутнал Алисия, нали?

— Не зная — промълви Сидни — и не мисля, че има голямо значение. Представям си каква тревога е изживял да не загуби работата си, не смяташ ли?

— О, да, прав си. Говорих с Васили около шест. Чудя се дали той знае вече.

Думите едва достигаха до Сидни. Мислеше си, че трябва да говори със Снийзъмови.

— Може ли да позвъня до Кент? Ще платя.

— Разбира се, Сид. На родителите на Алисия, нали?

Сидни потвърди с поклащане на глава и се зае с разговора. Трябваше да вземе номера от информацията, защото не можа да си го спомни. Карпи го остави сам. Отговори някой от прислугата и Сидни помоли за госпожа Снийзъм.