Патриция Хайсмит: Без милост

Помисли за баща си. Почти не го помнеше, защото бе едва деветгодишен, когато той почина. Тръсна глава и пропъди връхлитащите го мрачни мисли. Родителите му се бяха разделили, когато Сидни беше на шест, а след това го бе виждал само няколко пъти, но знаеше, че се опитвал да пише, освен че работел като директор в различни чикагски театри, от което не бе забогатял. Издал бе една-единствена пиеса — „Снежният човек“, и то със собствени средства. Често в главата на Сидни се въртеше мисълта, че бащината посредственост тегне над него — писано му било да не успее в живота. Моменти на равносметка като този го смразяваха със своята безплодност. А настоящето му в Англия, а жена му — англичанката, която не би се трогнала дори ако всичко вървеше надолу с главата, а самата къща с „капризния“ водопровод, скосените тавани и лъскавите дървени шкафове, в които ден след ден си удряше главата, а лепнещата под ноктите английска пръст — колчем решеше да поработи в градината, и най-после, хъркането на Алисия, което не му даваше мира горе-долу веднъж седмично: всичко това му изглеждаше недействително, като в пиеса, скалъпена от самия него, неговата си посредствена пиеса.

Отгоре на всичко, често се питаше какво прави тук, сигурно всяка друга жена би му свършила работа колкото и Алисия (въпреки че вярваше в обичта си към нея), а може би изобщо не се нуждаеше от жена? Сидни усещаше, че пропилява дарбата си и душата му трескаво търсеше път към осъществяването й. Упорството и търпението му бяха помагали досега да върви напред.

„НЕ МИ ХАРЕСВАТ МИСЛОВНИ НАПЪНИ НА ОТКРИТО“ — хрумна му ненадейно и в него се надигна раздразнението, което го извади от полутрансовото състояние, за малко даже да го изтърси на Алекс.

— Нека опитаме пак, отначало — каза Сидни — епизод по епизод.

Този начин вършеше работа. Изясняваше основната посока и развоя на действието.

— Определено вървим напред — каза той.

Решиха, че е време за аперитива.

Малко преди седем Сидни се преоблече и дори сложи връзка, като мислеше, че Алисия ще остане доволна заради госпожа Лилибанкс. Разбира се, Алекс винаги слагаше връзка за вечеря, невъзможно бе да си го представиш на масата без връзка, освен ако не е пред прага на смъртта. Сидни добре си спомняше как отидоха на пикник в един горещ летен ден и Алекс се появи с вратовръзка.

— Защо да не доведа госпожа Лилибанкс? — каза Сидни в кухнята, където, кой знае защо се бяха скупчили всички.

Алисия току-що бе пъхнала печеното във фурната.

— Чудесно, скъпи. Тръгвай тогава. Тя трябва вече да дойде.

Сидни остави чашата с питието, излезе и заситни, все още с гуменки на краката, към дома на госпожа Лилибанкс. Портата направо изпищя. След миг колебание той се насочи към предната врата вместо тази на черния вход, защото му се стори, че се използва по-често и следователно, бе по-вероятно да се отвори. Повдигна месинговата хлопка, наскоро лъскана, и почука.

Отвори госпожа Лилибанкс.

— Добър вечер. Аз съм Сидни Бартълби — започна той усмихнато. — Помислих си, че ще е добре да ви придружа до нашия дом.

— Ама защо? Толкова сте внимателен? Няма ли да влезете?

По всичко личеше, че е готова; широкопола шапка, тъмносин шал с ресни, падащи върху раменете, и край, преметнат артистично през едната й ръка. Сидни каза, че няма да влиза, щом е готова. Госпожа Лилибанкс излезе, без да заключва.

Сидни разтвори пред нея скърцащата порта.

— Трябва да й капна масло — измърмори госпожа Лилибанкс. — Ще изпоплаши птиците наоколо. Обичате ли птиците?

— Да, но не ги познавам добре.

— Вие сте писател. Каза ми вашата съпруга.

— Да. А вие рисувате.

— А, от неделя на неделя. Едно от удоволствията в живота ми — отговори тя, като че кой знае колко ги имаше.

Алисия представи госпожа Лилибанкс на Алекс и Хити, които бяха в дневната, а Сидни отиде да й приготви малко скоч с много сода, което тя избра пред джина и шерито. Алисия се зарадва, защото шерито й не бе от най-добрите.

— Къде живеете, в Лондон? — госпожа Лилибанкс попита Хити.

Тя отговори и разговорът сякаш тръгна: от лондонския квартал Кесингтън, където госпожа Лилибанкс бе живяла, и стигна до децата на Хити.

Алисия отиде в кухнята да види какво става с печеното и пудинга по йоркширски. Сидни направи салата, отвори виното, пресипа горчица в стъкленичка със сребърно похлупаче — единствената красива вещ, която притежаваха, що се отнася до прибори за храна.

Сидни се бе развеселил, пееше една от пародиите, които обичаше да прави на популярни песни. Гласът му, макар и тих, се чуваше ясно.