Патриция Хайсмит - Без милост

— Защото имаме само един Сидни Смит, това ще да е причината. Ние много, много трябва да се стараем, за да стигнем до твоето ниво.

— Не става дума за това — със злонамерена любезност отговори Сидни. — Говоря за очарователното ти кудкудякане, че моята първа любов, писането, била умряла преди няколко години, нещо подобно.

— Какво?! — изненада се Алисия, която наистина не помнеше.

Сидни пое дъх дълбоко.

— Умряла преди години, музата ме била напуснала, изоставила. Трябва да си спомниш, ти го каза, чуха те всички.

Сидни си припомни кратката тишина и последвалите усмивки около масата и в душата му нахлу не толкова болка, колкото удовлетворение за неприязненото чувство към Алисия, от възмущението му, съпроводено от радост, че е така трайно.

— Какво? — продължи Алисия с един тон по-високо, придружен с хихикане. — Мисля, че сам си го правиш. Или това е твоят вътрешен глас. Както и да е Сидни, истина е, нали? Иначе нямаше толкова да се тревожиш. Идвало ли ти е на ум…

Той я плесна през лицето с мокрия парцал за чинии, който тя по английски маниер наричаше „кърпа за подсушаване“.

Алисия вдигна ръка, изпъна се леко и запрати по него чашата, която се готвеше да сложи на стойката за отцеждане. Чашата мина покрай него и тресна в хладилника.

— Втората за днес — каза Сидни и се наведе да събере парчетата. Сърцето му лудо подскачаше. Изправи се със счупените стъкла в ръка и с удоволствие забеляза червената ивица на бузата й.

— Ти си варварин — каза тя.

Да, така ще стане, някой ден ще се отпусне повечко и ще я убие. Той много пъти си го е мислил. Ще издебне вечер, когато са сами. В един юмрук ще събере целия си яд, а после няма да спре, ще продължава да удря докато тя издъхне.

Вдигна към нея очи, Алисия отговори с усмивка и отново се обърна към мивката. Усмихва се, защото пак е нейната, предположи Сидни, като имаше предвид хвърлената чаша.

— Може би сега му е времето да предприема едно от малките си пътешествия. Тъкмо ще ти дам възможност да се охладиш и да посвършиш работа.

— Защо не?

Тя няколко пъти бе пътувала до Брайтън, оставаше за два-три дни, а веднъж отиде в Лондон при Полк-Фаради. Никога не го известяваше къде отива, понеже се чувстваше обидена и сърдита.

— Извинете — Алекс стоеше на кухненската врата, облечен с дълъг, ала Шерлок Холмс халат и широка пижама, а меките му пантофи заглушаваха стъпките, затова не бяха чули кога е дошъл. — Имате ли малко мляко? Хити винаги пие преди лягане.

— Разбира се, Алекс. Сид, налей му, моля те.

Десет дни по-късно, през първата седмица на юни, Алисия завърши портрета на Грейс Лилибанкс. Беше три четвърти от госпожа Лилибанкс в естествен размер. Държеше букетче тъмносини и жълти теменуги. Алисия използва стария си начин на работа — започваше от фона към лицето, а него полагаше с бързи, резки четки и за завършек — светлината, пресякла зениците в наситеносините очи на госпожа Лилибанкс. Гордееше се с портрета.

— Картината е по-хубава от тази над камината — каза Сидни. — Защо не я сложиш там?

Алисия никога не му разрешава да гледа, преди всичко да е готово. Работеше в ателието на горния етаж, а госпожа Лилибанкс идваше сутрин в десет и позираше един-два часа.

Но Алисия не надценяваше качествата на портрета — все пак, това си е реализъм и някак нямаше онази стойност на истинско изкуство. Въпреки това, тя махна абстрактната рисунка от страничната стена в дневната и закачи портрета на нейно място.

— Да, харесва ми наистина — Алисия съзерцаваше картината замислено. — Ще купя рамка от Абът, или от другаде.

„Абът“ се казваше големия като хамбар магазин за мебели втора ръка в Дебнъм, оттам семейство Бартълби се обзаведоха с работната маса на Сидни, канапето в дневната, скрина, и още цял куп дреболии за къщата.

— Толкова е странно да направиш сполучлив портрет на човек, когото едва познаваш, нали? От друга страна, чувала съм как описанието на място, което познаваш от рождение е по-трудно, отколкото да пишеш за такова, където си прекарал по-малко от месец. Загубваш се в подробности и не подбираш каквото е необходимо.

Така беше. Сидни разбираше за какво става въпрос и въпреки това възприе думите й като пряка, отправена лично към него, критика: вече толкова дълго се занимава с „Големите планове“, той го знаеше не по-зле от Алисия. Само че не виждаше какво може да се добави или промени. Но залагаше единствено на този роман, за да получи в скоро време пари, така че продължаваше да работи върху него.