Патриция Хайсмит - Без милост

Алисия бе пуснала Франк Синатра и Полк-Фаради затанцуваха.

— Надявам се, че звукът не ви е много силен, госпожо Лилибанкс — каза загрижено Алисия.

Лилибанкс отвърна, че силната музика не й пречи.

— Можем да потанцуваме, ако желаете — предложи Сидни и скочи от пода край стола й, където седеше. — Хубава песен.

Беше бавна, изгаряща мелодия.

— О, не, благодаря. Уви, сърцето. Вървя с бързината на охлюв, но затова пък ще надживея всички мои познати.

Тя бе сигурна, че музиката погълна половината й думи.

Сидни прегърна Алисия и те затанцуваха, влачейки крака по голия под, защото килимът бе навит на руло. Госпожа Лилибанкс бе забелязала, че килимът е ориенталски, доста износен, и купен вероятно поради подходящия за квадратната дневна размер. Докато пушеше четвъртата и последна цигара (колкото си позволяваше ежедневно), погледът й се плъзгаше нехайно по четиримата млади и ги изучаваше скришом.

Сидни бе с неспокоен характер и приличаше по-скоро на актьор, отколкото на писател. Лицето му отразяваше цяла гама от противоречиви чувства, а когато се смееше, смееше се заразително, от сърце. С черна коса и сини очи, той приличаше на ирландец, личеше, че не е щастлив човек. Алисия бе доста по-безгрижна и невзискателна, у нея дремеше разглезено дете, но сигурно точно такава съпруга му трябва.

Семейство Полк-Фаради бяха далеч по-хармонична двойка: с очи, потопени в очите на другия, за тях все още звучеше възхваляващият химн на любовта; като че току-що се бяха срещнали и влюбили от пръв поглед, а вече имаха три деца; деца се грижат за деца, мислеше госпожа Лилибанкс с умиление, но да не би те с покойния й съпруг Клайв да бяха по-зрели, когато се сдобиха с двете си рожби?

Никой не забеляза кога госпожа Лилибанкс се надигна и тръгна към тоалетната на горния етаж. Тя мина покрай работната стая на Сидни — неприветлива и гола, със саморъчно направени библиотечни лавици покрай дълга стена, с маса вместо бюро, където имаше зелена пишеща машина, речник, моливи, куп хартия, а отзад се виждаше прозорец без завеси. Смачкана топка хартия, не улучила кошчето, се търкаляше на пода. Спалнята в ляво бе малко по-весела, вратата бе отворена и госпожа Лилибанкс поспря да надникне. Виждаше се поизтърбушено двойно легло със синя табела отзад, мандолина, закачена напреко върху стената над него, тапети на линии и къпинови виолетки, абстрактни картини на Алисия, скрин и обикновен стол, с преметнат отгоре панталон. На скрина — голяма кукла, зайче, каквито имаше Приси като дете и все още пазеше; огледало в скъпа сребърна рамка. Госпожа Лилибанкс влезе в тоалетната, която беше между кабинета на Сидни и спалнята. Тук вниманието й приковаха пурпурните хавлиени кърпи с голямо жълто цвете по средата, а до тях, забодена изрезка от вестник — снимка, която тя бе виждала в „Обзървър“, доколкото си спомняше, преди близо година: ученици с големи сламени шапки и чадър, а остроумната забележка на едното от тях, оградена в мехурче, я стресна и обагри бузите й, но после се засмя. Смешно си беше. Госпожа Лилибанкс миеше ръцете си, а очите й шареха из бъркотията разнокалибрени шишенца на стъклената полица под аптечния шкаф: парфюм, аспирин, йод, дезодорант, лак за нокти, четка за бръснене, талк, шампоан — като изглед от манхатънски небостъргач, и без съмнение, това не бе всичко, явно шкафът отгоре е препълнен, мислеше си тя. Отново слезе долу и щом я забелязаха, замолиха я настоятелно да пийне нещо, но трябваше да откаже.

— Ще поседя още десетина минути, и тръгвам, благодаря — отвърна тя.

— Тази вечер ми хрумна мисълта да ви нарисувам. Съгласна ли сте?

— О, ще ми бъде приятно — каза госпожа Лилибанкс.

— Наистина ли няма да се отегчите, докато рисувам? Имам предвид, че няма да четете. Искам хората да ме гледат в очите, или да гледат в пространството. Обаче никой не обича да си пилее времето.

— Аз имам време — потвърди Лилибанкс.

Сидни настоя да я изпрати и то с неговото фенерче, макар че и тя си имаше в чантата.

Полк-Фаради си легнаха скоро след това, уморени от пътуването, а и Алисия бе освободила Хити от задължението да й помогне при миенето на съдове. Двамата със Сидни свършиха тази работа.

— Прилично ли мина вечерта, скъпи? — попита Алисия с ръце, потопени в мивката.

— Великолепно! Жалко, че разговорите не бяха на същата висота.

Алисия се усмихна, тъй като очакваше свада, но не много голяма, поради присъствието на Полк-Фаради. Веднъж той я спъна нарочно, протегна крак и тя се бе насадила като квачка в картонената кутия, сред портокалови кори и картофени обелки. Сега тя вмъкна: