Патриция Хайсмит: Без милост

— Ш-шт! — смръщи вежди Алисия по посока на дневната и госпожа Лилибанкс, защото думите на Сидни бяха по-скоро неприлични. — Сид, тя ще те помисли за луд, и няма да сгреши.

Вече под сурдинка, Сидни не довърши песничката, вперил поглед в Алисия.

— Край с моето разкошно пицикато! — каза той и сви рамене. — С моите думи тази песен не само е хиляда пъти по-добра, но щеше да заеме и подобаващо място в света на операта, наред с някои от по-хубавите арии на Жилбер и Съливан, като ги засенчи, разбира се.

Алисия разбиращо се усмихна, но й се искаше той да бъде така самоуверен утре в десет сутринта. В същото време Сидни си мислеше, че благоприличието на Алисия прикрива липсата на интелект. Щеше му се понякога да обсъди с нея някои от идеите си за бъдеща работа, но никога не го правеше. Тя просто не се интересуваше. Когато я срещна, си бе помислил, че като е англичанка и говори така правилно…

— Притеснява ме месото. Май не е готово — измърмори Алисия. — Забравих в колко го сложих, седем или седем и петнайсет.

Сидни се облегна на рамката на вратата и попита:

— Госпожо Лилибанкс, извинявайте моля, как обичате печеното? Алангле?

Госпожа Лилибанкс вдигна глава и се усмихна:

— Да, ако може.

— Чудесно, така и ще бъде — и се обърна към Алисия — стоп машини, моля! Всички обичаме алангле. Госпожо Лилибанкс, ще ми позволите ли да ви налея още?

Сидни се наведе и протегна ръка, но госпожа Лилибанкс дръпна чашата си:

— О не, благодаря, множко ми дойде.

Те насядаха около кръглата маса, семейство Полк-Фаради с недопити чаши в ръка. Сидни режеше месото, а Алисия хвърли последен поглед върху масата по навик… липсваше ли нещо… да, две-три неща… нож за масло и малка чинийка за хляб. Въпреки че ходи за тях два пъти, месото не изстина, тъй като чиниите бяха добре затоплени, всички си взеха повторно, а Полк-Фаради казаха за салатата, че Сидни е надминал себе си.

— Купих пресен розмарин — каза той скромно, макар да го беше набрал от градината.

Алекс и Хити разговаряха с госпожа Лилибанкс за новия й дом, и попитаха защо е дошла да живее на село, а тя им отговори „за удоволствие и разнообразие“ и нищо повече. Разказа им за дъщеря си Марта, живееща в Австралия, за внучката Приси, която мечтаела да стане актриса и деляща с още пет млади същества един огромен апартамент в Челси. Госпожа Лилибанкс знаеше няколко весели истории от техния бохемски живот — като тази за приятеля, който се заключил и те го изтеглили с въже до втория етаж, където било жилището му. Сковаността изчезна. Засмяха се, а либералното й отношение към младите впечатли всички.

Най-вече Сидни, но в мислите му имаше повече завист и по-малко искреност. На двайсет и девет години, той усещаше, че младостта му, заедно с много други неща, му се изплъзва. Би могъл да изпита и види толкова много, вместо само обичайните за почивка и туризъм места в Европа. А сега, вече женен, не можеше. Като че с женитбата човек автоматично става беден, даже и да се свързва с богато момиче. Бедността не е тежест за ергена, защото остава свободен в действията си, това поне е сигурно. Женитбата опразва и душата, и джоба.

Алисия понесе голям куп чинии, но една чаша се изхлузи и се пръсна с трясък върху пода на кухнята. Сидни спря да налива кафето, обхвана го внезапен гняв, извърна се и я стрелна с огнени очи.

— О, боже! Шестата или десетата е тази! — болезнено го прониза видение: боси крака се тътрузят сред остри парченца стъкло, ала нито тя, нито той ходеха боси по тухлените плочки, а и прахосмукачката би погълнала всяка частица.

Алисия успя да задуши надигащия се кикот, връхлитащ я винаги при дребни произшествия.

— Съжалявам, че те уплаших, скъпи. Във Фрам, в железарията вървят по две лири и половина, виждаш, не са фамилна ценност.

Сидни крадешком погледна към трапезарията и разбра, че госпожа Лилибанкс, която със семейство Полк-Фаради тъкмо се надигаше от масата, бе чула и видяла всичко. Усмихна му се леко. До края на вечерта Сидни се стараеше да изглежда непринуден и весел. Отговаряйки на въпросите й, той преразказа сериите накратко, което се оказа много по-полезно за него от двата часа общи усилия с Алекс.

— Може би е нужно нещо изненадващо — каза госпожа Лилибанкс, защото Сидни призна, че не е доволен от резултата. — Например, първата татуировка, на умрелия, не е била истинска, а рисувана с маслени бои.

— Така е. Точно това ни трябва. Нещо неочаквано. Ще помисля. Татуировка, направена с маслени бои.